Елиф Шафак - Черно мляко

В повтарящия се ритъм на всекидневните навици Силвия Плат е била и въодушевена, и разстроена от задълженията си на майка. През това време съпругът й е продължил да ходи по литературни прояви, каквито преди са посещавали заедно. Продължил е да живее както преди, да пише поезия, да се запознава с нови хора, да укрепва славата си. Това да станеш баща, вероятно не те изважда от релси така, както майчинството. Или, както е подозирала Силвия Плат, това се е случило само при тях.

Точно както новородените деца са мощни метафори в поезията й, за нея стиховете също са деца. Когато е говорила за недовършените си творби, тя ги е наричала „неродени рожби“. Дори е описвала как стиховете й се усмихват, как „малките им челца се свъсват съсредоточено“ и как те се променят от ден на ден и мърдат пръстчетата на ръцете и краката си. Тя е била майка не само на двете си деца, но и на хиляда стихотворения. И понякога всички те са били гладни и са плачели едновременно, зажаднели за вниманието и състраданието й, и колкото и да е опитвала, тя не е успявала да направи така, че всички да са щастливи.

Раздялата с мъжа й е била важна повратна точка в живота й.

След емоционалния срив Силвия Плат е решила да се въздигне така, че да бъде несломима, да преоткрие себе си, да стане съвсем нова жена. Била е амбициозна. Била е талантлива. Била е сама. Често е започвала деня в четири сутринта: тези един-два часа, преди децата да станат от сън, са били най-ценното време. Стиховете, които е написала през тези месеци, вероятно са сред най-ярките й — „Медуза“, „Татко“ или „Лейди Лазар“, където изумява читателите си с думите: „Да умреш, е изкуство като всяко друго. Владея го до съвършенство“. На кухненската маса, в банята или под завивките в леглото, Силвия Плат е творила навсякъде и винаги, когато е имала възможност, писала е трескаво с прекалено прилежния си почерк, с невероятна скорост, сякаш се е надпреварвала с бога, с мъжете, които е обичала и вече не обича, с многото си недостатъци, всеки от които е ненавиждала.

Има едно нейно стихотворение, което тя е нарекла „На сина без баща“. То е за баща, който е напуснал дома си, жена си и децата си. В него има повече скръб, отколкото негодувание, повече примирение, отколкото борба. Усеща се, че нещо в Силвия Плат се е променило. Защото тя изпитва не толкова гняв или желание за бунт, колкото постоянна тъга. Поетесата говори за празнотата, останала в живота на децата й, след като баща им си е тръгнал, за „отсъствие, което растеше като дърво край тях“ и с което те е трябвало да свикнат.

Това е бил етап в живота на Силвия Плат, когато тя се е стремяла да бъде едновременно много неща и във всички да преуспява. Майка, домакиня, писателка, поетеса… Иска всичко да се случва незабавно и безупречно. Вероятно е била и влюбена в творенията си. Упорито се придържа към вярата, че може да бъде идеална майка и отлична поетеса: съвършената Поетеса Майка. Нелесно съчетание, особено в обстановката на петдесетте години на XX век, когато според всички жената трябва да избира между дом и кариера. Силвия Плат отказва да го прави.

Въпреки това остава без сили в стремежа си да бъде „свръхжена“. Не след дълго забелязва, че се преуморява. Установява, че ако на едното място успее, другото го занемарява, че когато нареди едно, друго се разпада. Бавно, но сигурно осъзнава, че не може да бъде съвършена. Именно заради това стихотворението й „Мюнхенските манекени“ започва със:

С парите от литературни награди и стипендии наема детегледачка. Докато пише първия и единствения си роман „Стъкленият похлупак“ с който се опитва да установи по-силна връзка с миналото и душата си, преднамерено гледа като под лупа вътрешните си страхове: че е прекалено благоразумна, че е като хиляди други, а също, че може да полудее, да е различна до степен да не се надява да се вмести в обществото. Описва най-подробно депресията, лечението с електрошокове и задушаващото еднообразие на съвременния живот: „За човека под стъкления похлупак, ням и спънат като мъртвородено, светът е кошмарен сън“. Когато през януари 1963 година книгата излиза от печат, читателите се разделят в мненията си, а самата Плат е силно потисната от тона в рецензиите за нея.

След като остава съвсем без сили и не е в състояние да отговори на изключително високите изисквания, които сама си е поставила, тя решава, че предпочита да умре, отколкото да живее по начина, предписан й от другите. Творец с необуздани страсти, Силвия Плат иска или всичко, или нищо… И друг път, двайсетгодишна, е опитвала да се самоубие със свръхдоза приспивателни. Тогава обаче е искала и да посегне сама на живота си, и да бъде спасена. Този път иска само първото.