Елиф Шафак - Черно мляко

— Чакай малко, как ще влезеш в Щатите? — питам аз. — Имаш ли виза?

— Не ми трябва виза — уверява ме тя. — По летищата дори не претърсват Палечки като мен.

Разбирам защо. Трудно ще намериш в нея терористична жилка.

— Външният свят не ме притеснява — обяснява Мама Сутляш. — Всичко ще бъде наред, ако държиш далеч от мен онази сбирщина от Палечки.

— Добре.

— Много те моля, обещай, че няма да допуснеш да ме мачкат отново.

Точно когато умувам как да заобиколя това искане и да я изведа от тоалетната така, че останалите Палечки да не я видят, самолетът навлиза в зона на турбуленция. Пилотът съобщава, че всички трябва да се върнат по местата си и да затегнат коланите.

След няколко секунди отварям вратата. Опашката е изчезнала и аз виждам, че Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов вече си е седнала на мястото.

— Чисто е — казвам на Мама Сутляш. — Можеш да излизаш.

— Ще изляза — заявява тя отново с напрегнат глас. — Но още не си ми дала обещание.

Това е от миговете, в които знам, че трябва да съм пределно откровена и да кажа истината, но дали от любезност, или просто от страх не мога да го направя. Казвам на Мама Сутляш онова, което тя иска да чуе, макар и дълбоко в себе си да знам, че не мога да удържа на дадената дума.

— Заклевам се, че няма да допусна останалите Палечки да ти запушват устата.

Лицето й грейва от лъчезарна усмивка.

— Благодаря. Знам, че мога да ти се доверя.

— Между другото, за какво друго момиче спомена? — чувам се да питам.

— Ще се запознаеш с него, когато му дойде времето.

— Но защо се крие?

— Не се крие. Никоя от нас не се крие. Просто ти не забелязваш присъствието ни. От години обръщаш внимание само на Малката Госпожичка Практична, на Госпожица Циничната Интелектуалка, на Милейди Амбициозната Поклонница на Чехов и на Дамата Дервиш.

— Разбирам — уверявам я, макар и да не съм сигурна, че е така.

— Е, да вървим.

— Наистина се радвам, че се запознахме.

— И аз — изчервява се тя. — Сигурно ще се виждаме.

Все така усмихната, се измъква през вратата. Аз оставам още няколко секунди в тоалетната, треперя леко — не е ясно дали от турбуленцията, или от бъркотията в ума ми.

Проумявам, че не се познавам много добре. През целия си съзнателен живот съм предпочитала някои от вътрешните си гласове за сметка на други. Колко ли още гласа не съм срещала?

Връщам се на мястото си.

Мисля само за това чак докато самолетът каца в Ню Йорк.

Дори половин век след смъртта си Симон дьо Бовоар си остава дива в историята на феминисткото движение. На погребението й през 1956 година хиляди покрусени чуват незабравимото: „Жени, вие й дължите всичко“, думи, които говорят много колко обаятелна е била и колко ценно е литературното й наследство. Може и да не сте съгласни с всичко, което е казала, може дори тя да не ви е симпатична като човек, но няма как да затворите очи за творчеството й и интелектуалния й принос.

„Жената не се ражда жена, а става такава“, гласи една от прочутите й крилати фрази. Векове наред на момичетата се внушава, че най-важната роля в живота им е сексуалността, гледането на деца и майчинството. Въоръжени с незначителната задача да направят така, че човешкият род да бъде продължен, младите жени рядко, да не кажем никога, не са насърчавани да се изучат и да се възползват в по-голяма степен от дарбите си. Във Франция от четирийсетте години на XX век майчинството е едва ли не религиозен дълг, неоспорим и свещен. Симон дьо Бовоар знае какво говори, възпитана е от майка, ревностна католичка.

След като обявява страстна война на еснафските норми, тя оспорва надълго и широко брака и майчинството като институции. Казва, че много жени копнеят да преоткрият себе си в своите деца, „душевна потребност“, каквато тя очевидно не изпитва. Двамата със Сартр са обвързана, но свободна двойка: всеки в нея е независим, разчита само на себе си, а двамата са си достатъчни. Еснафският брачен живот е пълен с лъжи, измама и нереалистични обети за вярност. Решени да не повтарят грешките на родителите си, Симон дьо Бовоар и Сартр сключват споразумение: ще си казват всичко. И двамата приемат идеята „да изживяват любовните си връзки, ако такива възникнат“. Освен това Симон дьо Бовоар смята, че майчинството е несъвместимо с живота на писателка и интелектуалка, който е избрала. Тя има нужда от време, съсредоточаване и свобода, за да следва идеалите си.

Във „Вторият пол“ Симон дьо Бовоар повтаря знаменитата фраза на Хегел, че раждането на децата често върви ръка за ръка със смъртта на родителите. Но колкото и крайни да са възгледите й за брака и майчинството, в книгите й откриваме следи от друга, загатната истина: ако Сартр е искал да има деца, тя е щяла да стане майка, за да изпълни желанието му. Симон дьо Бовоар обожава Сартр. Според нея слънцето на новото общество изгрява от дълбините на очите му. Сартр е единственият мъж, когото тя повече уважава, отколкото желае, мъжът, чието време, творчество и идеи е принудена да споделя със стотици други хора, някои от които жени, далеч по-красиви и амбициозни от нея. Въпреки това знае какво особено място заема в сърцето му. От деня през 1929 година, когато двамата се срещат като колеги в университета, Сартр е много неща за Симон: другар, любовник, баща, син, брат, наставник, най-добър приятел и невъзможна мечта.