Елиф Шафак - Черно мляко

Откъдето и да го погледнеш, женските образи на Сойсал са пълна противоположност на „идеалните жени“ в турското общество. Нейните жени допускат грешки, препъват се по пътя си и си нараняват коленете, но въпреки това всеки път успяват някак си да се изправят отново.

В друг роман тя пише за жена на име Оя, силно раздвоена в своите желания и задължения.

— Отивам на море. На което и да е море.

Пред очите й блясва живописната природа по крайбрежния път, който тръгва от Алания и криволичи към Егейско море. Синьо. Широко. Море. Скали. Гора. Ами съпругът й? Ами къщата? Ами децата? Ами другите й задължения? Точно сега няма синева, няма свобода, няма гора. Има само още и още задължения, които се промъкват все по-близо.

Представям си как устройвам пир на небето. Дълга маса със снежнобяла покривка, изискани прибори за хранене и сребърни свещници. Точно над средата на масата е окачен огромен проблясващ кристален полилей. Големите чинии са пълни с печена гъска, ориз с шафран и десерти, от които направо ти потича слюнка. В единия край на масата на висок стол седи Симон дьо Бовоар. Изглежда смръщена, но всъщност е щастлива. От дясната й страна е Тошико Тамура с изискани очила, която яде с пръчици от пържения ориз и влага мисъл във всяко зрънце. От лявата й страна е Севги Сойсал, която не е много гладна, но също е в добро настроение. Както си тананика бавна мелодия, отпива от чашата с виното.

Французойка, японка и туркиня — три решителни писателки, три независими личности, живели на светове една от друга, но говорили на един език… дали е възможно сега да вечерят заедно на небето? Иска ми се да мисля, че да.

На втория ден от септември слизам от автобус, от двете му страни с привличащи погледа главни букви пише ПИТЪР ПАН. Името съответства на настроението ми. И аз се чувствам като „момчето, което не искаше да пораства“, а това място с непознат пейзаж и променливо време преспокойно може да бъде остров Никога. Влача голям син куфар на колелца и нося клетка за котки — с тази подробност, че съм сложила вътре не котка, а четири Палечки. По време на единайсетчасовия полет от Истанбул не са недоволствали, затова този час и половина, през който пътуваме с автобуса от Бостън, те само мърморят и повръщат.

Веднага щом слизам на тротоара, тишината в студентското градче се стоварва върху мен като плесница. Ушите ми са свикнали с несекващата врява и лудешкия ритъм на Истанбул и тук се притеснявам да не съм оглушала. Виждам хора, а никой не крещи, не вика и не свирука. Дори катериците като че ли стъпват на пръсти, за да не вдигат шум. Притеснявам се от тази тишина.

Иначе студентското градче е хубаво. Голямо и зелено, разпростряло се, докъдето поглед стига. Навсякъде има високи дебели дървета, които говорят с чворести загадки. Тук се говорят и десетки други езици, тъй като в колежа следват над две хиляди студенти от почти седемдесет държави. Един на всеки трима е чужденец като мен.

Внушителният космополитен колеж е плод на мечтата на една жена. През 1837 година учителката идеалистка Мери Лайън започва да отстоява правото на ученичките да получават същото равнище на образование, както учениците. Във време, когато жените нямат дори право на глас, възгледите й са доста крайни. Но Мери Лайън упорства и след дълга борба и много спънки успява да набере средства и да основе колежа. Оттогава в „Маунт Холиоук“ са се дипломирали хиляди и духът на Мери Лайън сигурно ликува след всяка нова получена диплома.

През шейсетте и седемдесетте години на XX век „Маунт Холиоук“ и съседният колеж „Смит“ са нервните центрове на феминисткото движение в Щатите. Когато пристигам, още се вижда, че традицията е жива. Освен феминистки, постфеминистки и полуфеминистки (онези, които ценят феминизма, но не непременно и феминистите) има и много последователи на езичеството, стремящи се към духовно единение с Богинята Майка, и доста инициатори на бисексуалните и лесбийките.

За всичко това — заедно с катериците и лесбийките — пиша в колонката на високо тиражен турски вестник, известен с консервативните си читатели. Както би могло да се очаква, отзивите са разнопосочни. Като цяло читателите ми в Турция са по-изненадани, че никой не лови катериците и не ги готви (не че имаме в националната кухня ястие с катерици, и аз не знам откъде им е хрумнало), отколкото от описанието на двойки лесбийки, които се разхождат, хванати за ръце. Тълкувам го като знак за напредък.