Елиф Шафак - Черно мляко

Колкото и силна да е била навремето любовта между съпруг и съпруга, тя не може да помири мъжа и жената, в които са се превърнали, и като рана, която кърви навътре, поражда взаимен гняв и омраза.

Накрая, през есента на 1910 година, няколко месеца след като тайно премахва от завещанието жена си и прехвърля на издателя авторските права на романите си, Толстой се разболява от пневмония. Той ту идва в съзнание, ту отново изпада в несвяст, както от десетилетия ту се е появявал, ту е изчезвал от живота на жена си, и издъхва на една железопътна гара, където е избягал след поредния скандал вкъщи. Показателно е, че писателят, започнал своя път в литературата с твърдението, че истинското щастие е заложено в семейния живот, приключва живота си, като бяга от семейството и жена си.

Дълго време София е смятана единствено за майка и съпруга. Големият й принос в литературното наследство на Толстой е или пренебрегван, или омаловажаван. Едва отскоро започваме да я виждаме в различна светлина — като авторка на дневници, интелектуалка и предприемчива жена, и можем да оценим дарбата и саможертвата й, както и способностите и несбъднатите й мечти.

След два месеца се разхождам в шест сутринта в неделя край морето. Ранобудна съм не защото не обичам да спя — макар че всъщност не обичам — а защото, стана ли след изгрев-слънце, се дразня леко, сякаш светът го е ударил на веселба, а аз съм успяла да хвана чак края на купона.

И така, ето че съм станала рано и съм излязла да се разхождам. Единствените други форми на живот, които са будни в този час, са чайките, уличните котки и любителите рибари на Истанбул. С музика от айпода (Ейми Уайнхаус), с пуканки по джобовете (достатъчно е да кажа, че в един по-добър свят те ще бъдат включени в менюто за закуска) вървя бързо и си мисля за живота на София Толстая.

Въздухът е прозрачен като кристал, небето над мен е с цвят на индиго и е изпъстрено с розови купести облаци, които се движат към далечните хълмове отпред. Истанбул изглежда обновен и чист, като млада невеста, която току-що е излязла от хамам 15 15 Турска баня. — Б.пр. . Не е трудно да си представиш, че това не е същият град, който ден след ден влудява обитателите си. Сега той изглежда живописен и примамлив, град, топнат в мед. Подозирам, че Истанбул е най-красив, когато истанбулчани не са наблизо — още една причина да ставам рано от сън.

По брега в посока на Бебек на съвършена редица са насядали двайсетина-трийсет рибари, от тийнейджъри до дядовци с бастуни, обърнати с лице към морето. Точно като мъниста от молитвена броеница те са се разположили плътно един до друг с пластмасовите кофи и бурканите гърчещи се червеи, вперили са очи някъде в хоризонта и са стиснали между пръстите си въдици. Не разговарят и не се шегуват. Просто чакат търпеливо рибата да дойде и да клъвне.

По-късно същия час слънцето изгрява, но аз забелязвам, че не е само. Там все още е и луната — до пълнолунието остават най-много ден-два. Вперила съм очи в небето. Дали луната знае, че е на неподходящо място в неподходящо време? Докато наблюдавам слабата й аура, отново се сещам за София.

„Ако е била писателка, дали Лев Толстой е щял да й помага така, както тя е помагала на него? — питам се. — Дали е щял да преписва отново и отново романите на жена си? Дали е щял да извежда децата на разходка и да се грижи всеотдайно за тях, така че жена му да разполага с повече часове на спокойствие, когато да се съсредоточава върху писането?“

Притисната от бремето на тези въпроси, се насочвам към парка в средата на квартала. Сега детската площадка, която през деня гъмжи от майки, деца и бебета, е безлюдна. Сядам на една пейка и гледам как гълъбите се разхождат с клатушкаща се походка и кълват трохите хляб, нападали между пукнатините.

Най-неочаквано еква вик, който ме изтръгва от унеса. Ставам с разтуптяно сърце от пейката.

— Кой е там?

Вместо отговор се чува още един вик, писклив и силен, последван от удар, сякаш някой е изпуснал нещо или е зашлевил шамар на някого. Звуците долитат иззад ниската черница на няколко крачки от мен. Тласкана по-скоро от любопитство, отколкото от предпазливост, се запътвам натам.

— Помооощ!

Женският глас ми е познат отнякъде, но нямам представа откъде.

— О, я млъквай! „И ми помогни!“

Този път вика друг човек. Нима ограбват две жени едновременно?

— Няма ли кой да ме спаси от тази зла жена? — крещи първият глас.