— Здравей, Госпожице Цинична Интелектуалке — казвам аз.
— Мир на теб, сестро — отвръща тя и маха нехайно с ръка.
— Понапъни си мозъка, трябва ми съвет по важен въпрос — подканям аз.
— Е, дошла си където трябва. Цялата съм мозък .
— Добре тогава, какво е мнението ти за майчинството?
— За какво ти е да задаваш риторични въпроси, когато е всеизвестно, че всеки чува само каквото иска да чуе — казва тя. — Витгенщайн пише, че езикът не току-така си има ограничения. Не е зле да прочетеш „Трактата“ 13 13 „Логико-философски трактат“ е единственото философско съчинение, което Лудвиг Витгенщайн публикува приживе и много дълго след него не пише други философски текстове. — Б.пр.
.
— Нямам време да чета „Трактата“ — възразявам аз. — Госпожа Агаоглу още е във всекидневната и чака отговора ми. Трябва да ми помогнеш сега.
— Ами в такъв случай помисли върху думата завист .
— Пак ли се почва?
— Имай предвид, че завистта не е какво да е чувство, тя е дълбока философска дилема. Всъщност е толкова важна, че предопределя световната история. Жан-Пол Сартр е казал, че всички разновидности на расизма и ксенофобията водят началото си от завистта.
— Опасявам се, че не разбирам и дума от онова, което ми казваш. Говори, ако обичаш, по-ясно.
— Добре тогава, ще го кажа простичко: от другата страна тревата винаги е по-зелена.
— Което означава?
— Означава, че ако родиш, винаги ще завиждаш на жените без деца, насочили всичките си усилия към кариерата. Ако пък предпочетеш да насочиш всичките си усилия към кариерата, винаги ще завиждаш на жените с деца. Който и път да избереш, съзнанието ти ще бъде обсебено от онова, от което си се отказала.
— Няма ли изход от тази задънена улица? — питам аз.
Тя клати отчаяно глава.
— В завистта се корени екзистенциалният ни гняв. Виж историята на човечеството, всички войни и разруха. Знаеш ли какво са казвали, когато е избухнала Първата световна война? Че тя ще сложи край на всички войни! Това, разбира се, не се случи. Войните не са свършили, защото няма равенство и справедливост. Вместо това имаме неравновесие на властта и приходите, етнически и религиозни сблъсъци… Всичко това неминуемо ще породи нови конфликти.
Поемам си дълбоко и дълго въздух.
— Потискаш ме.
— Би трябвало да си потисната — отсъжда тя и маха с пръст пред лицето ми. — Да живееш, ще рече да мъкнеш бремето на тъгата. Не е съвпадение, че Паул Клее е нарисувал Ангела на историята толкова самотен и безнадежден. Спомни си лицето на Angelus Novus . Горещо ти препоръчвам да прочетеш Валтер Бенямин 14 14 Валтер Бенямин, разглежда ангела, изобразен в картината Angelus Novus (1920) на П. Клее, като Ангел на историята. — Б.пр.
…
— Потискаш ме ужааасно — прекъсвам я аз.
Тя ме гледа така, сякаш ме вижда за пръв път.
— О, ясно. В епохата на интернет и мултимедиите хората вече нямат време и търпение за задълбочени познания. Добре тогава, по-накратко.
— Ако обичаш.
— Мисълта ми е, че каквато и жена да станеш, ще съжаляваш, че не си Другата. Според великия френски философ Еманюел Левинас същност на етиката е точката, когато заставаш лице в лице с Другия. От феноменологична гледна точка, разбира се, можем да говорим за „другия“ вътре в „Аз-а“.
— Ъхъ, хм — казвам аз.
— Прочети Хайдегер и ще видиш, че човекът, който и да е човек, придобива значение само разглеждан сред нещата, които го заобикалят, тъй като ключ към битието е Dasein, което е съществуването в света. — Тя ме гледа с разширени тъмнозелени очи. — Затова отговорът ми на изтъркания ти въпрос е следният: всъщност няма значение.
— В смисъл? — питам, като се старая да не ми личи, че ми е писнало.
— Няма никакво значение дали си останала без деца, или имаш пет-шест — заявява тя, както винаги самоуверено. — В крайна сметка всичко се свежда до завистта към Другия и до дълбоката екзистенциална неудовлетвореност. Хората не знаят как да са доволни. Както е казал Чоран, всички сме осъдени да се срутим отвътре и да сме нещастни.
През отворения прозорец духа вледеняващ вятър. Свещта в ръката ми трепка тъжно, аз зъзна. В ушите ми дращи гласът на Госпожица Циничната Интелектуалка, убеден, категоричен и злорад. Започвам да се отдалечавам от нея.
— Ей, къде отиваш? Връщай се, още не съм приключила.
— Ти няма да приключиш никога — заявявам аз. — Хайде, чао.
Става късно, а разговорът с Госпожица Циничната Интелектуалка ме е обезсърчил дотолкова, че не ми се слуша и дума повече по въпроса. Тръгвам да качвам стъпалата по две наведнъж, които ще ме изведат от Земята на истинското ми Аз, и задъхана, само дето не падам в тоалетната на госпожа Агаоглу. Понечвам да си измия лицето, но течащата вода е направо вряла, а не съм сигурна, че точно сега имам сили да я нагаждам. Затова спирам крана и след като правя всичко възможно да изглеждам спокойна и овладяна, се връщам във всекидневната.
Читать дальше