Елиф Шафак - Черно мляко

Не е изключено и чрез романа Толстой не само да отправя предупреждение към жена си, но и да дава урок по нравственост на дъщерите си, които са на различна възраст. Колкото и да е странно, творбата има по-голямо въздействие върху него, отколкото върху жена му и дъщерите му. Толстой изживява за пръв, но не и за последен път нравствени терзания, които ще го доведат до екзистенциална криза от друго естество, подкопала из основи брака му.

Както и да тълкуваме събитията от тук нататък, едно е вярно: София така и не възприема Ана като пример за подражание, положителен или отрицателен. Макар и в някои отношения да прилича на София, измислената героиня, която се облича в тъмнолилаво, която иска да е като щастлив персонаж от английски роман, която работи върху детски книжки и пуши опиум, определено не е съпругата на Толстой. Каквито и притеснения да е имал той, София така и не го зарязва и не се влюбва в друг. Обратното, остава привързана — вероятно прекалено привързана — към мъжа си и семейството си, докато това не я тласка към ръба. Всяка година се ражда по едно дете и с всяко дете София става все по-раздразнителна, а бракът им понася поредния удар.

Не минава ден в къщата да не избухне скандал и енергията на съпрузите отива за дребни дрязги, незначителни като прашинка. Така, в гъстата мъгла на брака, семейството на Толстой едва оцелява още няколко години. Сексът още ги свързва, но когато изчезва и той — в по-голяма степен за Толстой, отколкото за жена му — и мъглата започва да се разсейва, писателят не може да понесе онова, което тя е прикривала през цялото време.

Когато надзърта в душата на жена си, той вижда младост, желание и амбиции и е недоволен от онова, което е открил. Когато надзърта в душата на мъжа си, София съзира себичност, примесена със семената на алтруизма, и така и не усеща колко ще повлияе това в бъдеще върху живота им. Толстой се вглежда в жена си и недоумява как е възможно при уредения й живот и отлично възпитание тя да има някакви светски домогвания. Тя пък се вглежда в него и недоумява как е възможно при уважението и грижите, с които е заобиколен, мъжът й да обича нещо — било то писането или бог — повече от нея.

Подобно на доктор Франкенщайн, опитващ се как ли не да се отърве от съществото, което е измислил и сътворил, Толстой превръща младото момиче, за което се е оженил преди години, в нещастна сприхава жена.

Известно време прави всичко възможно да го преглътне, но търпението му бързо се изчерпва. В писмо до дъщеря си Александра Лвовна се оплаква, че София „постоянно шпионира, подслушва, вечно се оплаква, разпорежда се както й хрумне…“. И веднага след това споделя, че иска да се освободи от нея. Изведнъж се отчуждава необратимо и невъзвратимо от жена си и от всичко, свързано с нея.

После един прекрасен ден просто се вдига и бяга. Онзи следобед за пръв път от много време усеща до себе си свободата не като отвлечено понятие или като идея за отстояване, а като присъствие, съвсем близко, силно и осезаемо. Той върви и върви. Подскача и танцува. Колкото му глас държи, пее песни, които дотогава никой не е чувал. Селяните, които се трудят по нивите наоколо, гледат угрижено как най-уважаваният белетрист на Русия прави глупост след глупост, но не казват на никого. Сякаш за да се отплати за безмълвната им подкрепа, още същата вечер Толстой решава да раздаде на бедните всичко, което притежава. Човекът с дворянски произход, който през целия си живот е бил покровителстван, решава да остане без всички привилегии на общественото си положение.

Когато научава, София — матриархът — направо побеснява. Сигурна е, че само глупак без жена и деца, за които да се грижи, може да прахоса всичко по този начин. Не след дълго за неин ужас Толстой оповестява на всеослушание, че се е разделил със света на материалното. Раздава всичките си пари, цялата си земя. Отказва се от пиршествата, които толкова обича, и се зарича занапред да не яде месо, да не ходи на лов и да не пие, а после започва да полага физически труд като всички селяни.

София наблюдава в пълен ужас това преображение. Дворянина, за когото се е омъжила, писателя, когото обожава, съпруга, на когото е родила деца, вече го няма, изместен е от зле облечен въшлив селяк. Това е обида, улучила я право в сърцето.

Тя нарича новите му навици „тъмни“, сякаш говори за нелечима болест като чумата, връхлетяла дома й. С устни, напукани от хапане, с уста, изкривена от нещастие, и със състарено лице София постоянно изпада в депресии. Един ден синът й Лев я пита дали е щастлива. Трябва да мине известно време, докато тя отговори на такъв прост, но и предизвикателен въпрос. Накрая София отвръща: „Да, щастлива съм“. Тогава синът й възкликва: „Защо тогава изглеждаш като мъченица?“.