Елиф Шафак - Черно мляко

Всичко си е, както съм го оставила. Картините по стените, книгите по лавиците, порцелановите чаши по масата, сладките и соленките по чиниите, тиктакането на часовника не са се променили, все същата си е и достолепната тишина в къщата.

Госпожа Агаоглу ме чака на креслото, не е припряна. Въпросът, който ми е задала преди малко, още виси между нас във въздуха. Аз обаче нямам отговор. Засега.

— Хмм… много ви благодаря за гостоприемството — казвам. — Но наистина трябва да си тръгвам.

— Е, беше ми приятно да си поговорим — отвръща тя. — Като жена с жена, като писателка с писателка.

След като излизам на улицата, мярвам двете циганки, седят си на същото място. Ако се съди от поруменелите им лица, обсъждат развълнувани нещо, но млъкват, щом ме забелязват.

— Ей, ти — казва едната от тях. — Защо изглеждаш така, сякаш са ти потънали гемиите?

— Сигурно защото са ми потънали — отговарям аз.

Жената се смее.

— Ела, дай да ти гледам на ръка и ще ти кажа как да се измъкнеш.

— И дума да не става — отсичам аз. — Пуши ми се. Я по-добре да запалим по цигара.

Все едно съм предложила да оберем банка. Изведнъж жените стават сериозни и мнителни и ме оглеждат недоверчиво. Без да обръщам внимание на погледите им, сядам на тротоара и вадя от дамската си чанта пакет цигари.

Точно тогава в ъгълчето на устата на циганката, предложила само преди миг да ми гледа, заиграва усмивка. Жената се приплъзва към мен. След няколко секунди към нас се присъединява и другата.

Вече се мръква, а ние с циганките цветарки седим по турски на тротоара, на хвърлей от всекидневната на госпожа Агаоглу, и пушим. Над нас на рехав ленив облак се носи дим. За миг светът ми се струва прекрасен и ведър, сякаш няма за какво да се безпокоя и няма въпроси, които глождят съзнанието ми.

През 1862 година Лев Толстой се жени за жена, която е шестнайсет години по-млада от него: София Андреевна Берс. Въпреки че след време бракът им ще стане известен като един от най-нещастните в историята на литературата, те очевидно са изпитвали един към друг силна любов и страст — поне в началните години. Имало е мигове, когато са се смеели заедно, той като див жребец, който препуска стремглаво в галоп, тя като млада кобила, която обикаля в тръс ограденото пасище — свенлива, но и развълнувана. Този съюз се е увенчал с тринайсет деца (според някои с деветнайсет). На младини тя е прекарала голяма част от времето си или в бременност, или в кърмене.

Била е като Луната в различните й фази и е греела на обсипаното със звезди небе. Тялото й се е променяло всяка минута от деня, всяка седмица, всеки месец, закръгляло се е, после е отслабвало, колкото да се закръгли отново. София е била лунна жена.

Докато Толстой е седял в стаята си и е пишел на светлината на газеника, Соня — както на руски е галеното име на София — отклонявала вниманието на децата, та те да не пречат на баща си. Дневниците й свидетелстват колко отдадена е била. Когато Толстой я моли да не го тормози заради писането, тя е толкова изненадана, че отбелязва в дневника си: „Как изобщо е възможно да го тормозя? Какво право имам?“. Нощ след нощ, година след година се труди усърдно, за да облекчи писането на Толстой. А в часовете, които не са погълнати от децата, се явява нещо като секретарка на съпруга си. Не само пази бележките към „Война и мир“, но и преписва цели седем пъти ръкописа. Веднъж, след като помята и се разболява тежко, се притеснява, че заради болестта й Толстой няма да е в състояние да пише. Вдъхновява и глези мъжа си и му помага — факт, който трудно ще си спомним заради дълбоката омраза, избуяла в по-късни години между двамата.

После той пише „Ана Каренина“, великолепния роман, който започва с най-цитираните редове в световната литература: „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“. Историците на литературата и биографите обичат да поставят един въпрос: доколко животът на Толстой е повлиял върху темата на романа. Колко от неговите страхове за жена му и брака му са проникнали в „Ана Каренина“? Прочутият писател, който по онова време е на четирийсет и четири години, насочва сюжета към бурните води на прелюбодейството като предупреждение към София, която тогава е само на двайсет и осем. Докато описва ужасните последици, които изневярата може да има за една дама от висшето общество, той просто предупреждава съпругата си.

Развратността на семейната жена е тежък грях, който става още по-страшен, когато любовниците живеят не откъснати високо в планината, а в сърцето на цивилизования свят. Алексей Александрович го подчертава недвусмислено още първия път, когато разговаря сериозно с жена си: „Искам да те предупредя, че ако си небрежна и непредпазлива, може и да те одумват в обществото“. Нещата излизат от контрол не когато жената има чувства към някой мъж освен към съпруга си, а когато за това се разчува.