Елиф Шафак - Черно мляко

— Не знам — признавам си.

Дамата Дервиш си поема дълбоко въздух.

— В такъв случай нека те питам друго. Тези твои романи наистина ли са твои? Ти ли си тяхната създателка?

— Разбира се, че са мои. Създавам ги страница по страница.

— Руми е написал над осемдесет хиляди великолепни стиха и въпреки това никога не нарича себе си създател. Не се смята и за поет. Казва, че е само оръдие, канал за съзидателното Божие начало.

— Аз не съм Руми — напомням й, но по-рязко, отколкото съм възнамерявала.

За миг погледите ни се срещат и притеснена, аз извръщам очи. Не искам да преотстъпвам авторството на книгите си на никого, пък бил той и Бог.

— Чакай да ти разкажа нещо — подканя Дамата Дервиш. — Една нощ няколко нощни пеперуди се струпали на една полица, за да погледат запалената свещ. Озадачени какво всъщност е светлината, те изпратили една от тях да отиде и да провери. Пеперудата, тръгнала на разузнаване, се повъртяла, повъртяла около свещта и се върнала с описание: светлината беше ярка. После отишла да я разгледа и втора нощна пеперуда. Тя също се върнала с наблюдение: светлината беше гореща. Накрая желание да отиде изявила и третата нощна пеперуда. Щом се приближила до свещта, не спряла като приятелките си, а полетяла право към пламъка. Той веднага я погълнал и само тази нощна пеперуда разбрала какво всъщност представлява светлината.

— Искаш да се самоубия ли? — попитах разтревожена.

— Не, скъпа. Искам да убиеш егото си.

— Все същото, нали?

Дамата Дервиш въздиша и опитва още веднъж:

— Искам да спреш да мислиш. Да спреш да наблюдаваш, да спреш да анализираш и да се отдадеш на изживяването. Само тогава ще разбереш, че може да се намери равновесие между това да си майка и да си писателка.

— Ами ако…

— Вече не ти трябват тези „ами ако“ — прекъсва ме тя. — Нощната пеперуда казала ли е „ами ако“?

— Добре де, не съм Руми, не съм и нощна пеперуда. Аз съм човек със съзнание и с четири мънички жени, които живеят вътре в мен. Начинът ми да се справям с нещата със сигурност е по-сложен.

— Аха — казва Дамата Дервиш, докато дъвче хляба.

Това е от онези „аха“, които могат да означават само: „Още не си готова. Както на плода му трябва повече време, за да узрее, и ти отвътре още си твърда. Иди да поготвиш малко, после ще приказваме отново“.

Тътрузейки крака, се сбогувам и се запътвам на юг.

Там, в град, пренаселен като Токио, зад врата с три катинара, е неуморната работохоличка Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов. Висока е дванайсет сантиметра, тежи двеста и деветдесет грама и е най-кльощавата от всички Палечки. Вечно се ядосва за нещо и от само себе си не пълнее.

— Времето не е пари, времето е всичко — обича да казва.

За да не губи време, не готви вечеря, не реди масата и кара на крекери и чипс, а също — като добавка — на много витамини. Дори сега пред нея има пакетче бисквити, кубчета сирене и мъничка кутийка сок от портокал и морков. До чинията й има и блистер витамин С и гинко билоба на хапчета. Това й е вечерята.

От всички крилати фрази на мъже и жени, изричани, откакто свят светува, има една на Чехов, която Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е взела за свой девиз в живота: „Който нищо не иска, на нищо не се надява и от нищо не се страхува, такъв не може да бъде творец“. Затова е и добра поклонница на Чехов. Иска, надява се и се страхува — и всичко това едновременно и в обилни количества.

Днес Госпожица Амбициозната Поклонница на Чехов е с пола в индигов цвят, която й стига точно под коляното, с двоен перлен гердан около врата, сако, което му подхожда, и копринена блуза с цвят на слонова кост. Сложила е върху снежнобялата си кожа съвсем мъничко фон дьо тен и е с тъмночервено червило. Кестенявата й коса е прибрана на кок, толкова стегнат, че от него не се подава и едно-едничко кичурче.

Както винаги, е самото въплъщение на поддържаната лъскава жена. Равните й порцеланови зъби проблясват като скъпи перли. Тя е решителна, непоколебима и работлива — всичко в прекомерни количества.

— Госпожице Амбициозна Поклонница на Чехов, много те моля, помогни ми — казвам аз. — Чу какво попита госпожа Агаоглу. Какъв е твоят отговор?

— Как изобщо можеш да питаш? — въси ми се тя с изскубаните си тънки вежди. — Очевидно съм против да раждаш. Предстоят ни толкова неща, едва ли е време за деца!

Гледам я плахо като пале.

— Но преди минута бях при Дамата Дервиш и тя каза, че нямало смисъл да се притеснявам толкова.