Елиф Шафак - Черно мляко

Родена в Единбург, Спарк напуска родината си малко след като се омъжва и заминава за Родезия (Зимбабве), където съпругът й е пратен учител. През 1938 година в семейството се ражда син. Не знам дали са били по-нещастни от другите семейства наоколо, но след известно време Мюриъл Спарк решава да се прибере във Великобритания. Сама. Когато си е тръгнала от шестгодишния си син, дали е чувствала, че това ще бъде най-тежкият миг в живота й, или най-искрено е смятала, че скоро ще се върне? При всички положения така и не го прави. Робин е отгледан от баща си и от баба си по бащина линия.

С годините отчуждението между майка и син се задълбочава. Но всички връзки са прекъснати чак в деня, когато Робин, вече зрял мъж, оповестява, че иска да приеме юдаизма. Спарк, която е станала ревностна католичка, посреща с голямо огорчение опитите на сина си да докаже, че баба му (а оттам и майка му) всъщност са еврейки. Спарк твърди, че синът й се опитва да създаде сензация и да разпали скандал, за да й отмъсти. След това отношенията с него са толкова обтегнати, че когато един журналист я пита дали изобщо се вижда с Робин, тя отговаря: „Стига да стои далеч от мен, той може да прани каквото си поиска“.

И те си остават такива… отчуждени.

Отвън на улицата, зад наполовина спуснатите пердета, вятърът се усилва и шумоли в листата на акацията, докато светлината се скосява. Времето ускорява своя ход. Сега отминава толкова бързо, че ме плисва паника, сякаш закъснявам за нещо, макар и да не знам за какво точно. На колко години съм? На трийсет и пет. Числата започват да се увеличават като въртящите се цифри по бензиноколонка. Трийсет и шест, трийсет и седем, трийсет и осем, трийсет и девет… Колко още години мога да протакам с решението да имам деца? Часовникът върху стената, часовникът вътре в главата ми, часовникът в моето сърце, часовникът в матката ми — всички те тиктакат едновременно. Изведнъж изпитвам странното чувство, че всички тези часовници са навити да звънят по едно и също време: сега.

Точно в този миг мъничките жени вътре в мен започват да блъскат по стените на гърдите ми. Всички искат да излязат. Всички настояват за спешно съвещание.

Правя всичко възможно да изглеждам самоуверена и спокойна и скачам на крака.

— Извинете, мога ли да ползвам тоалетната?

— Разбира се, там вляво е — отвръща госпожа Агаоглу, а после се взира с тъмнокафяви очи в лицето ми.

Но аз нямам време и желание да обяснявам. Хуквам към тоалетната, заключвам се вътре и пускам докрай топлата вода, та домакинята ми да не чуе, че си говоря сама.

— Хайде, сега вече можете да излизате — прошепвам.

Мъртвешко мълчание. На плота отпред има ароматизирана свещ с дъх на зелени ябълки. Гледам как пламъкът й подскача от течението.

— Ехо! Излизайте де!

Знам, че крещя, но е по-силно от мен.

Точно тогава ми отговаря пискливо летаргично гласче:

— О, стига си викала, сякаш те присвива корем, чу ли?

Питам се коя от тях го е казала, но предпочитам да не задавам въпроса.

— Защо не излизате? Нали уж настоявахте за спешно съвещание? Заради вас съм се заключила в тоалетната в дом, където съм само гостенка.

— Искахме да излезем на съвещание, но после видяхме, че е време за вечеря. Всички се прибрахме да похапнем и точно сега не можем да излезем.

— О, страхотно!

— Не се вкисвай. Знаеш ли какво, защо ти, скъпа, не дойдеш тук при нас?

За разлика от Алиса в Страната на чудесата не изпитвам нужда да пия вълшебни отвари и да се смалявам до напръстник, за да пътешествам в други царства, защото пътува не тялото, а съзнанието ми. Мога да приема какъвто поискам вид и пак да нямам никакъв вид. Понеже го знам, си поемам дълбоко въздух, грабвам една свещ и тръгвам да слизам по обраслите с мъх стълби на тъмницата вътре в душата ми.

Време е да си поговоря сериозно с четирите жени с размери Палечка.

Тук, долу, е тъмно, стеле се мъгла. С лабиринта от улички и тайни проходи душата ми е съвършен декор за готически роман или филм за вампири. Поглеждам наляво-надясно и виждам, че изобщо не мога да се ориентирам. Толкова пъти съм навлизала в тези задънени улици и слабо осветени пресечки, а пак се губя.

Далеч отпред има кръстопът, от който плъзват четири отделни пътеки. Примигвам отново и отново и вдигам свещта на равнището на очите си, а после се взирам в гъстата отблъскваща мъгла. По кой ли път да поема? Опитвам се да си представя грамадно кръгло устройство, нещо средно между компас и колело на късмета. Това е умозрително упражнение, което правя, когато не мога да взема решение, въпреки че не съм сигурна дали наистина помага. Завъртам наум колелото възможно най-бързо, после то се движи все по-бавно и спира на буквата З. Бързо определям, че това означава Запад, и надлежно поемам в тази посока.