Елиф Шафак - Черно мляко

Благодарение на връзките на мъжа й е взето решение семейството да се установи в Истанбул. Фирузе е откъсната от дома си, от семейството и детството си. Преди да напусне бащината стряха, тя не отива да се сбогува с кокошарника. Все едно й е. Вече. Скрити в дупка под купите с храната, стиховете й пропадат. Голямата й тайна се превръща на прах, а прахта е отнесена надалеч.

Няколко месеца по-късно в Истанбул Фирузе седи в конака 9 9 konak (турски) — голяма къща, замък. — Б.пр. край Босфора и гледа водата с цвят на тъмно индиго. Повдига й се, но този път тя успява да не повърне — бременна е в седмата седмица. Надява се да роди син, който да продължи името на съпруга й през поколенията, до края на света. Понякога изрича стихотворения, но вече не ги записва. Думите, които казва на един дъх, се разпиляват на вятъра като парчета натрошена мечта, която Фирузе някога е имала, но която вече не помни.

Кой знае колко жени като Фирузе са живели през историята на Близкия изток? Жени, които са могли да станат поетеси и писателки, но не са им разрешили… Жени, които са криели по кокошарници и ракли с чеиз шедьоврите си, където те са гниели. След много години, докато са разказвали приказки на внучките си, някоя от тях сигурно е възкликвала:

— Едно време пишех поезия. Знаеш ли?

— Какво е това, бабо?

— Кое, поезията ли? Вълшебно място отвъд Планината на призраците.

— Може ли и аз да отида там? Може ли?

— Да, скъпа, може да отидеш, но не може да останеш. Разрешават ти само кратко посещение.

И ще го изрече през шепот, сякаш и това е приказка.

Въпросът, който трябва да се зададе, вероятно не е защо в миналото не е имало повече жени поетеси и писателки? Големият въпрос е как изобщо е възможно шепа жени да се утвърдят въпреки всичко в света на литературата?

Когато говорим за това, че на жени като Фирузе трябва да се предоставят равни възможности, трябва да кажем, че светът не е отбелязал кой знае какъв напредък. Както е изтъкнала и Вирджиния Улф, и до днес, „четем ли… за жена, обсебена от нечисти сили, за знахарка, която продава билки, и дори за забележителен мъж, който е имал майка, си мислим, че сме по следите на една изгубена белетристка, на поетеса, на която са попречили да се изяви, на някоя няма и никому неизвестна Джейн Остин, на някоя Емили Бронте, която е сложила в мочурищата кръст на ума си или се е скитала по широкия свят, обезумяла от мъченията, на които я е подложила дарбата й“.

И до днес важи едно правило: възприемаме мъжете писатели първо като „писатели“, а после като „мъже“. Колкото до жените писателки, те са първо „жени“ и чак тогава „писателки“.

— Добре ли сте? — пита госпожа Агаоглу. — Изглеждате така, сякаш сте на километри от тук.

— О, така ли? — усмихвам се гузно.

Тя поглежда многозначително през масата и след като ми предлага още една чаша чай, казва:

— Може би да си майка, не изключва това да си писателка — не е задължително. Но двете и не се спогаждат много добре.

Умът ми реагира като компютър с повредена програма. По екрана скачат имена и картини, които не са свързани една с друга, не са си на местата. Мисля си за жени-писателки, които са и майки: Надин Гордимър, Маргарет Атууд, Ани Пру, Анита Десаи, Джумпа Лахири, Наоми Шихаб Най, Ан Ламот, Мери Гордън, Ан Райе, легендарната Кристина ди Белджойозо… Голям брой жени-писателки имат по едно-две деца. Но има и такива като Урсула ле Гуин, които са майки на по три и повече деца.

В същото време обаче има и много поетеси и писателки, които по свои си основателни причини са останали без деца: Емили Дикинсън, Вирджиния Улф, Емили Бронте, Дороти Паркър, Лилиан Хелман, Айн Ранд, Гъртруд Стайн, Патриша Хайсмит, Джийнет Уинтърсън, Ейми Тан, Сандра Сиснерос, Елизабет Гилбърт…

Освен това има жени-писателки, предпочели и да родят, и да осиновят деца. Най-забележителна сред тях е една жена, която не само е оставила богато литературно наследство, но и се е борила за равенство между расите и половете, жена с голямо сърце, удостоена с Нобелова награда за литература: Пърл С. Бък.

Тя забелязва, че в системата за осиновяване в Щатите има дискриминация на чернокожите деца и азиатчетата в полза на белите, и в началото на петдесетте години на XX век решава да се опълчи срещу това и да помогне на онеправданите. След дълга борба учредява „Уелкъм Хоум“, първия център за осиновяване, в който се защитават интересите на всички националности и раси и който преобразява живота на безброй деца. Докато го прави, Бък не се отказва от литературата и не пише по-малко. Тъкмо обратното — това, че е майка и че развива такава дейност, дава тласък на писателската й кариера.