Елиф Шафак - Черно мляко

Мечтата е румена девойка, пленителна като водна нимфа и точно толкова игрива. Опиташ ли се да я хванеш в ръце, ще ти се изплъзне, гъвкава и подвижна като риба, като мираж, какъвто всъщност е. Само се съсипваш, ако копнееш тя да те докосне.

Суровата действителност е стара вещица с коса, сива като буреносни облаци, с беззъба уста и вледеняващ кикот. Тя всъщност не е грозна, в нея обаче има нещо, което всява тревога и заради което ти е трудно да я погледнеш в очите.

Мечтата е първа приятелка на Фирузе. Докато двете играят, докато се смеят, шегуват се и подскачат, Суровата действителност ги наблюдава отдалеч с очи, присвити на цепки.

— Скоро тази глезла, Мечтата, ще изхвърчи през вратата и аз ще има да властвам от престола й — заявява Суровата действителност. — Фирузе може да си поиграе още малко с Мечтата. Но скоро ще стане жена и тогава, иска или не, ще й се наложи да се раздели с тази своя приятелка от игрите, която толкова обожава.

Една сутрин Фирузе става от сън, а между краката й, кой знае защо, е влажно и на нощницата й има размазано червено петно. Сърцето й се свива. Фирузе решава уплашена, че се е порязала или нещо такова. Разплакана, хуква при майка си. Но след като казва няколко думи, получава звучна плесница.

— Тихо! — сопва се майка й, а нежността в погледа й не съответства на резкия й тон.

— Но какво става, майко? — шепне ужасена Фирузе.

— Случва се на всички жени — отвръща майка й. — Само не казвай на никого, най-вече на братята си. Ето, вземи ги тези ивици плат и иди се почисти.

— Случвало се на всички жени — повтаря невярващо Фирузе.

— Точно така и означава, че вече не си момиче. Оттук нататък трябва да внимаваш какво правиш. Не можеш да тичаш и да скачаш на въже. Не можеш да говориш на висок глас и да се кикотиш. Сега си жена.

Кога? Защо? Как от момиче Фирузе се беше превърнала в жена? Винаги беше смятала, че да станеш жена, е като да изминеш дълъг път с много завои и дървета от двете страни и стъпка по стъпка да се научиш какво да правиш. Защо никой не й беше казал, че това всъщност е като капак на подземие, на който стъпваш и пропадаш, без и да подозираш, че той е там?

Фирузе се чувства нечиста и виновна не защото е направила нещо, а заради онова, което е. Нейната баба й казва да не докосва Корана, докато кървенето не спре и тя не се е изчистила добре. Сякаш вече не я иска и Бог.

Фирузе се чувства обидена. Руменината изчезва от лицето й, усмивката — от очите. Безгрижното момиче със смях, огласял като десетина звънчета къщата, е изместено от жена с тяло, което й тежи и я дърпа надолу. Със сведена глава, с лице, помръкнало от мисли, Фирузе е в чужда земя дори когато седи край мангала заедно със Суровата действителност.

Възрастните в семейството не я изпускат от поглед и си шушукат кой ли ще я вземе за жена. Сватовниците идват с локум в копринени кърпи и после си отиват. Докато родителите й се пазарят за колко да я дадат, става още по-важно Фирузе да е хрисима. Но колкото и строго да я държат, не могат да й попречат да изтича на втория етаж и да притисне нос към дантелените пердета по прозорците. Стои там, докато дупчиците не оставят по лицето й следи като от сипаница, и вдишва миризмата на билки, която вятърът донася от далечните долини.

Иска й се да излезе от къщата и да намери керван, който да я отведе отвъд град Карбала, накрай света. Де да можеше и тя като брат си Фузули да ходи на училище и да учи тафсир 6 6 Тълкуване на Корана. — Б.а. , астрономия и алхимия. Де да можеше да върви по улиците, гордо понесла подмишници книги и речници колкото тухла. И родителите й да кажат:

— Браво на теб, Фирузе. Дано с волята Божия станеш велика поетеса като брат си!

Фирузе си има тайна, която не разкрива пред никого: от години съчинява стихове. В началото си записваше каквото й тежи на сърцето, без да очаква нищо, сякаш си говореше сама. Не след дълго си даде сметка, че за нея това е нещо повече от начин да прекарва времето. Че то е страст.

Онова, което пише, се разраства като болест, която е заразила тялото и душата й, нахлула е в тях. Вдъхновението обикновено я спохожда по изгрев-слънце. Тя става от сън, преди да се е пукнала зората, замята тънките си рамене с шал и започва да пише. И да чуе някой тихите шумове в стаята й, решава, че Фирузе се моли. Никой не знае, че в известен смисъл е точно така. За нея истинската молитва е поезията, надигнала се от дълбините на душата й и отправена към сила, която е много по-нависоко и е по-могъща. Фирузе е убедена, че ако я е нямало поезията, Бог е щял да се чувства прекалено самотен.