Елиф Шафак - Черно мляко

Накрая, има писателки, които може би са искали деца, но мъжете им са били против и затова не са раждали. Според мнозина такъв е случаят с именитата английска писателка Айрис Мърдок. Твърди се, че съпругът й Джон Бейли не е искал деца и тя се е подчинила на желанието му. В биография на Мърдок, издадена след смъртта й, се говори за тази по-неизвестна страна на отношенията им, което предизвиква доста шум.

Опитвам се да намеря формула, златна формула, която да е приложима за повечето, ако не и за всички жени-писателки, но очевидно такава няма.

Дж. К. Роулинг започва да пише поредицата за Хари Потър, след като ражда сина си, и посвещава следващите книги на новородената си дъщеря. Тя казва, че майчинството я вдъхновява. Предполагаме, че една майка, която пише за магия, със сигурност разказва преди лягане на децата си за свръхестествени сили, но Дж. К. Роулинг твърди, че вярва не в магиите, а само в религията. Не знам доколко гладко върви семейният й живот, но тя явно знае как да съчетава майчинството с писането.

Да си припомним и Тони Морисън — тя има двама малки синове, които отглежда сама, когато започва да пише. Дълги години не може да работи през деня и затова срещите й с писалката и хартията са преди изгрев-слънце, докато момчетата спят. Колкото и да е труден животът й тогава, тя черпи от всяка несгода вдъхновение.

Понякога най-голямата награда, на която се надява жената писателка, не са отличията „Ман Букър“ или „Ориндж“, а една добродушна работлива детегледачка. Мнозина мечтаят да чуят четирите вълшебни думи „И бавачката отива при…“. Не е изненадващо, че някои от помощите, които получава Силвия Плат, са вписани като „помощ за детегледачка“, пари, с които тя да наеме професионална бавачка и така да намира време и сили за писане.

Но медалът си има и друга страна. В „Бележки към (по-) младия писател“, които пораждат много мисли, Сандра Сиснерос разглежда без недомлъвки класовия въпрос и това, че някои жени-писателки и поетеси си имат „своя камериерка“. „Питам се дали икономката ирландка на Емили Дикинсън е пишела стихове и дълбоко в себе си е искала да учи и да бъде нещо повече от икономка — пише Сиснерос. — Може би икономката ирландка на Емили Дикинсън е трябвало да жертва живота си, така че Емили да изживее своя, заключена на горния етаж, в ъгловата стая, и да напише 1775 стихотворения.“ 10 10 Sanborn, G. Keeping Her Distance: Cisneros, Dickinson, and the Politics of Private Enjoyment. PMLA, 2001. Колкото и литературният свят да избягва да говори за такива делнични неща, парите и общественото положение и досега са привилегии, които разчистват пътя на някои повече, отколкото на други.

Не е зле да обърнем внимание не само на майките, но и на децата. Синът на Сюзан Зонтаг — Дейвид Рийф, тръгва по стъпките на майка си и става писател и редактор. Всъщност известно време редактира книгите на собствената си майка. Киран Десаи говори за тесните писателски взаимоотношения, които има с майка си Анита Десаи. Поет избира да стане и Гай Джонсън, синът на един от най-обичаните гласове в американската поезия — Мая Анджелоу.

„Ако тези деца са мразели по някаква причина света на майките си, те със сигурност е нямало да тръгнат по същия път — мисля си наум. — Предполагам, в края на краищата от жените писателки не стават чак толкова немарливи майки.“

Но още докато го изричам, знам, че има примери и в обратната посока, случаи, за които е много по-трудно да се говори. Има жени-писателки, които притежават голяма дарба, но не са добри майки. Не знаем много за тях. Отношения, на които на пръв поглед може да се завижда, вероятно таят в себе си друга истина, която проличава само зад затворени врати. Отвъд красивите снимки и ярките фасади се крият наранени сърца, за които рядко чуваме.

Сред добре известните примери е Мюриъл Спарк. Тя безспорно е сред най-влиятелните жени-писателки от миналото столетие. Написала е над двайсет романа и десетки други творби, включително детски книги, пиеси и сборници с разкази. Когато на осемдесет и осем години напуска този свят, на погребението й се стичат приятели, роднини, издатели, редактори, критици, читатели и журналисти. На него не отива само един човек: собственият й син Робин.

Човек се чуди какво ли се е случило, та син, при това единствен, да откаже да отиде на погребението на майка си. Колко обида, колко страдания се крият зад това? И как е възможно една майка да знае, че скоро ще умре, и в последните си дни да прави всичко възможно синът й да не бъде включен в нейното завещание? Каква скръб, каква болка са я тласнали към такова решение?