Елиф Шафак - Черно мляко

Чете творчеството на други поети, най-вече на иранеца Хафиз и на турчина Низами. Обожава и стиховете на брат си — на един се е натъкнала днес и го е запомнила веднага:

Стихотворението й хареса, тя обаче си помисли неволно, че само мъж с добро образование и познания за граматиката и езика би могъл да заяви такова нещо. За Фирузе и всички, лишени от достъп до училищата, познанията със сигурност бяха много повече от мъгла.

Те бяха изпепеляваща жажда.

От деня, в който Фирузе се е родила, за нея се грижи възрастна наложница, жена с кожа, по-тъмна и от абанос. Когато върви, тя сякаш се плъзга из стаята тихо като коприна, когато говори, го прави през шепот. Една сутрин, докато двете плетат на една кука дантелено покривало за легло, Фирузе се обръща към бавачката си и казва:

— Искам да ходя на медресе 7 7 Училище, което често е към джамия. — Б.а. и да бъда прочута поетеса.

— Не думай! — прихва бавачката и големите й гърди се поклащат.

— Защо се смееш? — пита обидена Фирузе.

— Нека първо ти разкажа една приказка — отвръща бавачката, която изведнъж отново е станала сериозна.

Ето приказката, която разказва: един ден Насредин Ходжа се трудел на бостана, по едно време спрял да си почине и седнал под ореха. Вдигнал очи и си промърморил:

— Не Те разбирам, Боже Всемогъщи. Защо си направил така, че огромните дини да растат на тънки дръжки, а си сложил на тези дебели клони такива мънички орехчета? Нямаше ли да е по-добре да е обратното?

Тъкмо го казал и излязъл силен вятър, а от дървото паднал един орех, който го ударил право по главата.

— Ох! — извикал от болка Насредин Ходжа. Разтъркал цицината на главата си и проумял своята грешка. — Прости ми, Боже, за глупавите приказки — рекъл. — Сега вече разбрах защо не си сложил дините на дърво. Ако беше заменил орехите с дини, сега нямаше да съм жив. Много Те моля, нека всичко си остане на мястото. Ти знаеш най-добре!

Затаила дъх, Фирузе слуша.

— Какво общо има това с мен?

— Ама че си глупава, толкова ли не разбираш? — пита бавачката. — Де се е чуло и видяло жена поет? Има си причина Бог да направи всичко такова, каквото е, и е най-добре да се съобразяваме с тази причина, ако не искаме върху главите ни да завалят дини.

Същия следобед Фирузе излиза на задния двор. Подминава кладенеца и се насочва право към кокошарника в ъгъла. След като отваря портичката, влиза вътре и вдишва от острата миризма на пръст, прах и нечистотии. И петелът, и кокошките не й обръщат внимание. Кокошарникът със силна миризма и шумни обитатели е нейното място. Само тук тя може да си поеме дъх.

Фирузе държи стиховете си под купите с храната, в кадифено ковчеже. Тя маха прахта, грабва ковчежето и отива при брат си.

— Ей, сестричке, какво правиш? — пита Фузули, изненадан, че тя стои на прага му.

Фирузе му подава стиховете с усмивка, напрегната като струните на уд 8 8 Старинен струнен инструмент в Близкия изток и Централна Азия, предтеча на европейската лютня. — Б.пр. .

— Прочети ги, моля те.

Той започва да ги чете. Времето забавя своя ход до различен ритъм — като сомнамбул. Сякаш след цяла вечност Фузули вдига глава, а в очите му играе пламъче, каквото преди не е проблясвало в тях.

— Къде намери тези стихове? — пита той.

Фирузе извръща бързо поглед от лицето му. Не дръзва да каже истината. Пък и иска да знае дали стиховете изобщо са добри. Дали тя наистина има дарба.

— Завчера намина една съседка. Стиховете са на сина й — обяснява Фирузе. — Съседката ме помоли да ги погледнеш и да й кажеш честно дали момчето има някаква дарба.

По лицето на Фузули минава сянка, той явно се е усъмнил, но когато заговаря, гласът му е спокоен и вдъхва увереност:

— Предай на съседката да прати при мен сина си. Младежът има голяма дарба — казва той, докато глади дългата си кестенява брада.

Фирузе грейва от радост. Смята, когато му дойде времето, да каже на брат си истината. Успее ли да убеди него, той пък ще убеди цялото семейство. Роднините й ще разберат колко много значат думите за нея. Да вярваш в поезията, означава да вярваш в любовта. Да вярваш в поезията, означава да вярваш в Бога. Как някой ще каже „не“ на такова нещо?

Но мигът, който Фирузе чака, няма да дойде никога. Броени седмици след разговора с брат й е дадена за жена на чиновник, осемнайсет години по-голям от нея.

На сватбата всички пеят под съпровода на тъпани и дайрета. В началото жените танцуват и се смеят от радост, после лицата им помръкват, облени в солени сълзи. На сватби, само там и тогава, щастието и скръбта на жените се превръщат в две различни имена на едно и също нещо.