Точно в онзи миг проумявам, че колкото госпожа Агаоглу предпочита уседналия начин на живот, в същата степен аз съм дълбоко в себе си скитница. Колкото подредена е тя, толкова разхвърляна съм аз. Колкото и да се опитвам да се привържа към някой предмет, към дом, адрес или връзка, лепилото, което използвам, никога не е достатъчно силно, но въпреки това, макар и да звучи странно, тази не уседналост е и проклятие, и благословия.
След малко госпожа Агаоглу се появява отново с поднос с наредени по него порцеланови чаши и чинии. В моята чиния има сладки и соленки: сладките отдясно, соленките отляво, еднакви на брой, подредени в съвършена симетрия.
През следващия половин час домакинята ми разказва как са се чувствали в миналото жените писателки и какво според нея се е променило днес. Слушам с наслада разговора. Не бързам. Нямам срещи, на които не бива да закъснявам, нямам задачи, които трябва да свърша. Говорим за изкуство и литература, за писатели от миналото и настоящето, а после за това какво е да си жена-писателка в едно патриархално общество.
Точно тогава госпожа Агаоглу ме заварва неподготвена и като гръм от ясно небе подхваща нова тема:
— Според мен в някакъв момент жените писателки чувстват, че трябва да избират — казва тя. — Поне при мен беше така. Реших да нямам деца, за да се посветя на писането.
Спокойно, но твърдо, ми обяснява, че за да се задържи на крака и да е в състояние да пише много и на воля, тя е предпочела да не ражда.
— Провървя ми — добавя домакинята, — защото съпругът ми ме подкрепи в това трудно решение. Беше изключено да го направя без неговата подкрепа.
Направо ми притъмнява. Много ви моля, не ме питайте. Но тя го прави.
— А вие? Смятате ли да ставате майка?
Манифестът, който съм написала на парахода, блясва с крещящите си главни букви пред очите ми. Сигурно точно сега е моментът да повторя някои неща от него. Но преди да съм получила тази възможност, Хорът на несъзвучните гласове запява, сякаш някой е натиснал копче.
— Шшт, тихо — прошепвам в яката си. — За бога, млъквайте, момичета.
— Казахте ли нещо? — пита госпожа Агаоглу.
— Не, не, по-точно, да, но само си мърморех… Всъщност нищо особено — отвръщам и усещам как пламвам.
— И какво си мърморехте? — интересува се госпожа Агаоглу, не ме оставя да се измъкна.
Преглъщам така, че и двете го чуваме. Не дръзвам да кажа: „Просто смъмрих четирите жени вътре в мен. Нали разбирате, те са на противоположно мнение за майчинството, както с всички важни въпроси в живота ми“.
Не дръзвам да кажа: „Дълбоко в душата ми има малък харем. Цяла банда жени, които непрекъснато се карат за щяло и нещяло, заяждат се и само търсят повод да се хванат гуша за гуша. Мънички същества, високи колкото Палечка. С ръст към петнайсетина-двайсет сантиметра, с тегло триста-четиристотин грама, ето колко са големи. Само ми правят мръсно, а пак не зная как да живея без тях. Могат да се покажат, могат и да кротуват — както решат. Всяка е обявила за свой дом някое кътче в душата ми. Не мога да спомена за тях пред никого. Направя ли го, ще вземат да ме освидетелстват като шизофреничка. Но нима личността не е шизофренична по определение?“.
Не дръзвам да кажа: „Всяка от жените в Хора на несъзвучните гласове твърди, че тя е истинското ми Аз, и по тази причина възприема другите като съперници. Не се харесват никак и само да им падне, ще си издерат очите. Уж са кръвни сестри, а се ръководят от закона на султан Мехмед Завоевателя 4 4 С него през XV век в Османската империя се узаконява братоубийството: владетелите получават правото да убиват братята си, така че те да не застрашават престола. — Б.а.
. Притеснявам се, че ако някоя от тях се качи на престола, първото, което ще стори, е да се отърве веднъж завинаги от роднините си. Хронологично погледнато, не знам коя жена с размерите на Палечка се е появила първа и коя — по-късно. Някои говорят по-мъдро от другите, но не толкова заради възрастта, колкото заради темперамента. Сигурно съм свикнала да ги слушам как през цялото време се карат вътре в главата ми“.
Не дръзвам да кажа тези неща. Вместо това подклаждам огъня с въпрос — така ми е по-лесно да се измъкна:
— Кажете ми, госпожо Агаоглу, ако Шекспир имаше сестра, която е притежавала голяма дарба, или Фузули е имал сестра, която по една случайност е пишела с не по-малко дар от него, какво е щяло да стане с тези жени? Какво са щели да правят те, да пишат книги, или да отглеждат деца? Вероятно сега се питам дали са щели да правят и двете.
Читать дальше