Елиф Шафак - Черно мляко

— Ето ви и вас! Влизайте — кани ме тя с глас, преливащ от енергия.

Отивам след нея в голямата всекидневна. Помещението е просторно и обзаведено безупречно, с много вкус. Всяка вещ си е намерила мястото така, че да цари пълна хармония. Въпреки че сме още дълбоко в лоното на лятото, денят е ветровит, прословутият истанбулски пойраз 2 2 Poyraz (турски) — североизточен вятър. — Б.пр. блъска по черчеветата и прониква през пукнатините във вратите. Но домът на жената е ведър и ухае на дългогодишен ред и спокойствие.

Присядам на най-близкия фотьойл. Но още щом се облягам, виждам, че по една случайност той е най-високият в стаята и вероятно не е редно да седя на него. Скачам на крака и опитвам канапето в другия край. То е толкова меко, че направо потъвам в него. Прехвърлям се на стола в съседство, за което тутакси съжалявам, защото кой ще седи на стол, при положение че има удобно канапе?

През това време госпожа Агаоглу седи овладяно, с ръце, кръстосани върху скута, и изправен гръб и наблюдава иззад очилата всяко мое движение с развеселеност, която не смята за нужно да крие. Ако не беше изражението върху лицето й, сигурно щях да сменя още веднъж мястото, аз обаче затаявам дъх и оставам, където съм.

— Най-после да се срещнем — подхваща госпожа Агаоглу. — Писателките не са си големи почитателки една на друга, но аз исках да се запознаем лично.

Не знам какво да отговоря, затова се усмихвам смутено и опитвам не толкова спорно начало:

— Колко тихо е тук.

— И слава богу — казва тя. — Трудно е да го признаеш в такъв шумен град като Истанбул, но когато пиша художествена литература, се разсейвам и от най-малкия шум. За мен е изключително важно, докато работя, да е съвсем тихо и спокойно. — Тя млъква, за да ме огледа с неприкрит интерес, сетне продължава: — Но доколкото разбрах, при вас не е така. Прочетох интервюто ви от онзи ден. Явно пишете все на път, предпочитате да цари безредие и да се местите от място на място. Според мен това наистина е…

— Странно ли? — питам аз.

В знак на несъгласие тя вдига тънки вежди и търси точната дума.

— Неразбираемо? — правя втори опит.

— Необяснимо — казва накрая моята домакиня. — Според мен наистина е необяснимо.

Кимвам едва доловимо. Как да й обясня, че направо ме побиват тръпки от реда и тишината, които тя цени толкова? За мен си е жива мъка да живея десетилетия наред в една и съща къща, да познавам лицата на всички собственици на магазини и съседи от квартала, да съм пуснала корени на една улица, в един район и град. Тази непоклатимост и устойчивост за мен са като руския и китайския. Наясно съм, че са велики езици с богата история, но не ги знам.

Най-страшна е тишината. Всеки път, когато като плътен облак се спуска тишина, джавкащите гласове вътре в мен се чуват още по-силно и един по един излизат на повърхността. Иска ми се да мисля, че познавам всички жени в своя душевен харем, но не е изключено да има и такива, с които не съм се срещала никога. Взети заедно, те образуват хор, който не знае да пее в съзвучие. Наричам ги Хора на несъзвучните гласове.

Сега, като се замисля, този хор също е неразбираем . Всички не само пеят фалшиво, ами не знаят и да четат ноти. Всъщност в онова, което правят, няма никаква музика. Говорят всички едновременно, коя от коя по-гръмогласно, и не се слушат една друга. Плашат ме със собствената ми многоликост, с разчленеността вътре в мен. Именно заради това не обичам тишината. Тя дори ми е неприятна, всява в мен тревога. Когато работя вкъщи или в някой хотел, на всяка цена включвам радиото, телевизора или плейъра, понякога и трите едновременно. Свикнала съм да пиша по оживени летища, пълни с хора кафенета и шумни ресторанти и затова се чувствам най-добре, когато съм заобиколена от гръмогласна врява.

Изведнъж ми хрумва: може би точно това е причината, че за разлика от всичките си приятели не се дразня от шофьорите, които смъкват прозорците и надуват поп музиката така, че огласят всичко под седемте хълма на Истанбул и отвъд тях. Убедена съм, че тези магандас 3 3 Maganda (турски, жаргон) — простак, човек, който прилича по-скоро на неандерталец. — Б.а. се страхуват от тишината точно толкова много, както и аз. Плашат се, че могат да останат насаме с вътрешните си гласове.

И аз като тези шумни типове разтварям прозорците си, когато сядам да пиша роман. Целта ми, естествено, не е да наводня външния свят с личната си музика. Искам музиката на външния свят да нахлуе във вътрешното ми пространство. Писъците на чайките, автомобилните клаксони, сирената на някоя линейка, караниците на семейството от горния етаж, олелията на децата, които играят футбол от другата страна на улицата, звуците на пуловете от табла, които долитат от кафенетата, виковете на уличните търговци и пънк и постпънк музиката, която се върти на плейъра ми… Само тази врява е в състояние да заглуши за кратко шумовете вътре в мен. И чак тогава мога да пиша на спокойствие.