Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Майтреи, напротив, изглеждаше спокойна, примирена, решителна, макар кръговете под очите й и бледността на лицето й да издаваха нощ, прекарана в молитви и в размисъл. (Дали ми се беше сторило, или наистина чух сутринта гласа й да припява монотонно на балкона молитва, прекъсвана и подемана много пъти и после рязко заглъхнала, като в плач?)

Седнах пред нея на същото бюро, на стола, приготвен предварително от Майтреи. Започнах да пиша машинално, преписвах заглавията на книгите, без да вдигам очи от фишовете.

— Добре ли спа? — попитах я аз след няколко минути, за да прекъсна мълчанието.

— Не съм спала изобщо — спокойно ми отговори тя. — Реших, че е време да напуснеш тази къща. Затова те и извиках…

Опитах се да я прекъсна, но Майтреи се обърна към мене с отчаяна молба и аз я оставих да говори, все по-смутен и по-изненадан от чутото. Докато говореше, драскаше с молива по лист хартия, без да ме гледа, рисуваше, триеше, пишеше редове, които не можех да прочета, изписваше знаци и фигури, които не разбирах. Тази игра ми напомни началото на нашето приятелство и първите уроци по френски. Бих искал да я прекъсна, за да й кажа колко грешки е направила в снощната бележка, но усетих низостта на тази шега и млъкнах. Нямах дори време за меланхолични размишления. Майтреи ми казваше неща, които не знаех как да приема. Вълнуваха ме и ме учудваха, засягаха моето честолюбие и самоувереност. Никога не бях я чувал да говори толкова дълго, без да смени темата, без да ме попита, без да очаква отговор или коментар. Като че ли говореше в празна стая. Аз вече не съществувах.

Лъжел съм се, казваше тя, като съм мислел, че тя ме обича така, както съм я обичал аз. Душата й отдавна е отдадена на друг, на Роби Такур. Обича го от тринайсетгодишна, когато прочела за първи път книгите му. Всяко лято прекарвала, почти до миналата година, в Шанти Никетан 16 16 Мястото, където се намира университетът „Вишва Бхарати“, основан от Рабиндранат Тагор. — Б.пр. , на гости — тя и семейството й — в къщата на самия поет. Колко нощи са прекарали те двамата сами на терасата. Майтреи, седнала в краката на стареца, го слушала, а той милвал косите й! В началото не знаела какво е това чувство, което я кара да живее почти непробудно, като в неизказано красив сън. Мислела, че е страхопочитание и синовна обич към нейния гуру . Докато една вечер поетът й казал, че това е любов. Припаднала тогава на терасата. Не знае след колко време се свестила в неговата стая, изтегната на леглото, с мокро лице. Из стаята се носел свеж аромат на жасмин. Нейният гуру продължил да я милва и й дал тогава онази мантра , закриляща от грях. Да остане чиста цял живот, така й казал. Да пише стихове, да обича, да мечтае и да не го забравя никога. Й не го забравила. Имала цяла кутия с писма от него, изпратени от всички краища на света. Кутията от санталово дърво й била подарена от поета преди две години заедно с къдрица от неговата коса…

(Какъв отвратителен комедиант, мислех аз, пламнал от ревност, от ярост, от безсилие. Какъв съблазнител, какъв плътски мистицизъм, каква отвратителна смесица от преданост и измама. Как съм могъл да повярвам, че това девойче е чисто? Как съм могъл да повярвам, че аз съм първият, който докосва тялото й?)

Все пак никога не я е целувал, нито я е галил, освен по косата, прибави Майтреи, като че ли четеше мислите ми. Впрочем отдавна не го е виждала, тъй като той пътувал непрекъснато. И после (колебанието й в този момент!), изглежда, госпожа Сен забелязала някои прекомерни изблици на чувства към нейния гуру и не й разрешила да го вижда повече. Но тя не го е забравила и за миг. Би искала да си останем добри приятели, да споделя с мене всичко, да го обичаме и двамата. На мене ми била само приятелка, обичала ме приятелски, никога не е мислила за друга любов и нашата игра трябва да остане игра, без прегръдки и без целувки. (Изчерви се и прошепна тези думи с много грешки в граматиката и в произношението. Затова повтори фразата на бенгалски.) Жестовете й бяха искрени, сърдечни; в известен смисъл много й харесвало да сме заедно, да се шегуваме, да се гледаме в очите и да си докосваме ръцете, но всичко това било само приятелство. Ако аз съм разбрал друго, това е по нейна вина, защото тя е скрила много неща от мене и ме е накарала да вярвам във всичко друго, да повярвам даже, че ме обича.

Когато свърши, уморена и бледа, аз се надигнах от мястото си (дори не разбирах какво правя, толкова бях замаян) и отидох при нея. Гледаше ме с паника и състрадание. Взех главата й в ръцете си и като знаех, че не може да крещи, не може да вика за помощ, я целунах по устата. И двамата знаехме, че всеки момент може да слезе някой отгоре и да ни види от стълбата, но това ме накара да удължа още повече целувката, почти да я задуша.