Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Тогава й казах, че я обичам. Не зная как са прозвучали моите думи, защото тя си покри очите и не отговори. Приближих се и повторих по-топло, по-искрено онези няколко любовни думи, които можех да кажа на бенгалски. Тя понечи да се надигне.

— Остави ме — каза с далечен, чужд глас. — Виждам, че не разбираш моята любов. Обичам те като приятел, много скъп приятел. Иначе не мога, друго не искам…

— Но това не е приятелство, това е любов — й отговорих аз, като си възвърнах неочаквано и хумора, и здравия разум.

— Какви ли видове любов не познава душата? — добави тя, като ме гледаше.

— Но мене ме обичаш, излишно е да криеш — настоявах аз. — Не можем вече един без друг, достатъчно се измъчвахме и се криехме досега. Обичам те, Майтреи, обичам те.

Като говорех, смесвах думите — една фраза на бенгалски, пет на английски.

— Кажи ми това и на твоя език — помоли тя.

Казах й всичко, което ми мина през ума. Настана нощ, навсякъде бяха запалили лампите. И аз поисках да запаля лампата в библиотеката.

— Остави така — промълви Майтреи.

— Ако дойде някой и ни намери на тъмно?

— Няма значение, ние сме като братя…

Престорих се, че не разбрах, но се обърнах към нея и взех ръцете й, помилвах ги.

— Защо не чувам някои думи? — попита ме тя и отгатнах по гласа й, че се кани да се разсмее.

— Защото говориш глупости — отговорих съвсем сигурен в себе си и в любовта на Майтреи.

Тогава стана нещо неочаквано. Майтреи започна да плаче и се отскубна от ръцете ми. Искаше да избяга. Обгърнах я с ръце и приближих глава до косата й, говорех й шепнешком, опитвах се да я омагьосам, да я помоля да не плаче вече, да ми прости. Но не можах да устоя на парфюма, на топлината й и на съблазните на това от никого недокосвано тяло и я целунах. Майтреи започна да се мята и изпищя, като пазеше устата си. Беше ме страх да не чуе някой и я пуснах. Изплъзна се от ръцете ми с въздишка, която ме унижи, но не се отправи към вратата, а към прозореца. Там, на светлината на уличния фенер, можех да я видя. Потръпнах. Погледът й беше отчужден, отчаян и разплакан, косата й се бе разпиляла по раменете, хапеше устните си. Гледаше ме, сякаш бях привидение или луд. Показа ми с пръст на лицето си мястото, където я бях целунал. Не можеше да говори, не можеше да се брани. Приближих се, прегърнах я и я целунах отново, полудял от недоумение, побъркан от страст. Целунах я и срещнах влажните устни, нежни и ароматни — никога не бих повярвал, че ще ми бъде дадено да ги целуна. В първия момент те се свиха в опит да се бранят от устата ми, но самата тя беше толкова слаба, че ги отвори и остави да бъдат целувани, хапани, смукани. Чувствах гърдите й, чувствах я цялата, тя се отдаваше така пълно на моето тяло, че дори усетих сянка от тъга, задето ми се дарява толкова бързо. Не зная колко трая първата ни прегръдка. Струваше ми се, че се задушава, че се мята, и я пуснах. Изведнъж се свлече в краката ми. Аз помислих, че е припаднала, и се наведох изплашен да й помогна, но тя прегърна краката ми, плачеше и се молеше вече да не я докосвам, умоляваше ме в името на моя бог, в името на майка ми, в името на госпожа Сен. Тръпнех и мълчах. Оставих я да стане сама. Избърза сълзите си вървешком, оправи си косата, погледна ме, без аз да мога да я видя, тъй като стоях под бледата светлина на фенера, а тя — в тъмното, и тръгна с въздишка.

Върнах се в стаята си възбуден — в мене се блъскаха десетки чувства, измъчвах се и от радостта, че тя е моя, и от гордост, и от угризения на съвестта, и от страх. Не можах да свърша нищо до вечерта. Питах се дали ще имам смелост да я погледна по време на вечеря. Питах се преди всичко какво ще си помисли за мене, дали няма да каже нещо на госпожа Сен или на Лилу. Нищо не знаех, нищо не мислех. На вечеря тя не дойде, но веднага след това Лилу се приближи до мен и ми каза:

— Поетесата ви изпраща тази бележка.

Отворих я с пресекнал дъх. За да не разбере никой, беше написала на френски: «Vous venir matin six heures en biblioteque.» 15 15 Елате утре сутринта в шест часа в библиотеката (неправилен фр.). — Б.пр. “

Ходех на работа едва в десет, а чай пиехме всички заедно в осем часа. Можехме несмущавани да си поговорим два часа. Тази нощ заспах трудно, вълнувах се и сънувах ужасни сънища: струваше ми се, че губя Майтреи, че един белобрад ангел ме гони от тази къща, Че Сен ме гледа разсеяно от терасата. Постоянно се събуждах разтреперан, челото ми беше студено и влажно. Сякаш бях извършил голям грях.

Заварих Майтреи на бюрото в библиотеката, в бяло сари, с пепелив на цвят шал на раменете, да пише фишове за каталога. Пожелах й много смутен добро утро, не знаех дали трябва да я целуна, или само да й се усмихна, или пък да се държа, като че ли между нас наскоро нищо не се беше случило. Първата среща след решаващ любовен епизод винаги е изисквала от мене напрежение на вниманието и на въображението. Не зная как да се държа, каква да ми е „тактиката“, „отношението“; не зная дали трябва да бъда твърд или деликатен; не зная най-вече какво си мисли тя и какъв иска да бъда. Тази нерешителност разколебава всеки мой жест, противореча си, извинявам се, изобщо смешен съм.