Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Тя дойде на себе си, покрила очи с обърнати длани. Отдалечи се от мене бавно, поглеждаше ме и от време на време потрепваше, после отново закри лицето си. Мина покрай масата с книги, показа ми ги и машинално каза:

— Ето какво съм работила днес…

Думите й бяха неочаквано съвпадение. Защото в същия момент влезе Кхока и й каза, че госпожа Сен я вика горе, в стаята й. Аз угасих лампите и се опитах да се овладея, понеже бях замаян, щастлив и почти ми идваше да кажа на Кхока какво щастие ми дойде от небето, без да го заслужавам.

В стаята не можех да си намеря място. Гледах през прозорците с решетки, тръшвах се в леглото, ставах и ходех из стаята. Исках да видя още веднъж Майтреи, да заспя с нейното лице, със спомена за устните й, непрекъснат от появата на Кхока. Струваше ми се, че точно днес, след откритата наша близост, не се разделихме както трябва. Трябваше да се разделим с прегръдка, а идването на Кхока я беше осуетило. Сигурен съм, че и Майтреи чувстваше същото, чувах я сякаш да крачи леко горе в стаята си, да излиза на балкона и да се връща. По зида отпред можех да видя сянката й, щом се приближи до прозореца. Но светлината угасна и едно странно огорчение ме скова до решетките. Тогава чух подсвиркване, в което можеше да се отгатне мелодия, но аз отгатнах друго. Приближих се до прозореца и също подсвирнах. Никой не ми отговори. Сигурно е на балкона, помислих си аз. Отворих много внимателно вратата на моята стая и тежката врата на коридора — излязох на верандата. Не се осмелих да сляза по стълбите, тъй като светлината на уличната лампа беше много силна. Подсвирнах отново.

— Алън, Алън! — чух да ме викат от балкона.

За пръв път се обръщаше към мен по име. Слязох и я зърнах сред глициниите, облегната на перилото, само с един шал на раменете, а косата й се спускаше черна по ръцете. Почти голата й фигура сред кичури от цветове на балкона, бледо осветен от уличния фенер, беше вълшебно видение, като от източна приказка. По безсилието на ръцете, отпуснати през перилата, и по примирението, с което опираше глава на рамото си, разбрах, че и тя няма сила да, продума. Само се гледахме. После тя бръкна под шала на гърдите си и ми хвърли нещо бяло, което плавно се спусна във въздуха — венче от жасминов цвят. В следващия миг беше вече изчезнала. Дори не можах да й благодаря.

Върнах се в стаята си щастлив и удовлетворен, след като затворих вратите все така внимателно. Срещнах в коридора Кхока.

— Ходих да пийна малко студена вода — ми каза той смутено, преди да го заговоря.

Тогава не се запитах защо той се върти непрекъснато около нас и дали не ни следи. Носех венчето от жасмин с такова умиление и радост, че не можех да мисля за друго. Разбрах по-късно, че това е годежен знак, че девойката, която подари такова венче на някой младеж, се смята навеки негова, тъй като размяната на тези цветя има стойност на обет, стоящ над обстоятелствата и смъртта. Но тогава не познавах още символа, стисках венчето в ръце и го целувах, защото беше на Майтреи, беше стояло до гърдите й — оттам тя ми беше хвърлила този неоценим дар. И докато седях на леглото и гледах жасминовите цветове, изведнъж мисълта ми се отнесе към началото на началото, когато току-що бях видял Майтреи и тя не ми хареса, когато мислех, че никога нищо няма да ме свърже с нея, и разбрах, че всъщност аз я обичам още оттогава, макар да не разбирах това и да не исках да го разбера.

Това беше нощ на люшкане между мечтите и спомените, с аромата на жасмин, напомнящ устата на Майтреи, една нощ, през която ми се стори, че чувам за първи път бенгалските жерави, крясъците им над равнините, наводнени откъм залива. Видях тогава през вратата на щастието, отворена към света, приказен живот в край, изпълнен със змии и там-тами , в който аз вървя редом с Майтреи — двама скитащи влюбени.

На другия ден имах много работа в кантората и се върнах късно след обяд. Майтреи ме чакаше със закуската в трапезарията. Беше си донесла фишовете и ги редеше по азбучен ред в една кутия със съответните подразделения и букви. Щом ме видя, пребледня и ми донесе веднага да ям. После седна близо до мен, с шал, който покриваше главата й почти до челото, и ме загледа. Как се измъчвах аз тогава, като не знаех какво да й кажа, страх ме беше да не приличам на простак, защото бях уморен и ядях лакомо. Сдържах глада си, за да й хвърля един поглед, с който да й покажа, че не съм я забравил, че ми е все така скъпа, както и миналата нощ.

— Мисли ли за мен днес? — попитах я аз, като си спомних, че любовниците си задават такива мили въпроси.