Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Не говори глупости — прекъснах я аз, като й целувах ръката. — И те не си мислеха за никакъв „брат“.

— Как да не са мислили — възмути се Майтреи. — Ти не знаеш нищо…

Започна да плаче.

— Господи, господи, защо се случи така?

— Съжаляваш ли? — попитах я аз.

Притисна се до мене.

— Знаеш, че не съжалявам, че каквото и да стане, само теб ще обичам, че съм твоя. И един ден ще ме вземеш със себе си в твоята страна, нали? Ще забравя Индия тогава, искам да я забравя…

Милваше ме разплакана и се притискаше към тялото ми трепетно, но и с увереност, каквато не бих очаквал от едно момиче, което за първи път е целунало любимия си по устата само ден преди това.

— Но на тях не им казвай нищо. Няма да се съгласят никога да бъда твоя жена. Те те обичат, защото искат да бъдеш техен, да бъдеш тяхно дете.

Изненадах се и се зарадвах на това, което чувах, но Майтреи потрепери.

— Казаха ми: Майтреи, ще имаш отсега нататък брат — Алън. Гледай да го обичаш, ще бъде твой брат и баба ще го осинови, а като се пенсионира, ние всички ще отидем там, в неговата страна, и с нашите пари ще живеем като някой раджа; там не е горещо и няма революции, белите не са лоши като англичаните тук и ще ни приемат като свои братя… А аз сега какво направих? Как те обичам аз сега, ти разбираш ли как те обичам аз сега?

Трябваше да я подхвана, защото щеше да се строполи. Замаян я сложих на креслото. Стояхме дълго заедно, без да продумаме.

Оттогава започнаха други дни. За всеки един от тях бих могъл да изпиша цяла тетрадка, толкова бяха богати и толкова ярки останаха в паметта ми. Беше началото на август — ваканция. Бяхме почти през всичкото време заедно, аз се оттеглях в стаята си само за да се преоблека, да пиша в дневника си и да спя. Останалото време учехме заедно, понеже Майтреи се готвеше чаено за бакалавър на изкуствата и аз й помагах. Какви бяха нашите тогавашни часове, слушахме коментариите върху „Шакунтала“ 18 18 Драма от Калидаса (прибл. V в.) — древноиндийски поет и драматург. — Б.пр. седнали един до друг на килима, а аз не разбирах и дума от санскритския текст, но стоях до Майтреи, защото можех крадешком да й стисна ръцете, можех да я целуна по косата, можех да я гледам и да я дразня, докато преподавателят, един късоглед пандит , поправяше превода й или отговорите на граматическите въпроси. Майтреи ми тълкуваше Калидаса и намираше във всеки любовен стих някаква подробност от нашата тайна любов. Стигнах дотам да ми харесва само онова, което й харесваше на нея: музиката, поезията, бенгалската литература. Мъчех се да разчитам в оригинал вишнуитската поезия, четях развълнуван превода на „Шакунтала“ и нищо от онова, което ме интересуваше някога, не привличаше сега вниманието ми. Гледах рафтовете с книги по физика без никакъв трепет. Забравил бях всичко освен работата си (която вършех без желание, само очаквах по-скоро да се върна вкъщи) и Майтреи.

Няколко дни след нашето любовно признание тя дойде да ми каже, че тогава е скрила нещо от мен. Бях толкова горд от увереността си в любовта на Майтреи, толкова изпълнен от насладата, която ме обхващаше винаги в близост до нея, че веднага я прегърнах и започнах да я целувам.

— Трябва да ме чуеш — повтори тя. — Трябва да знаеш всичко. Ти обичал ли си някога така , както сега?

— Никога — отговорих аз бързо, без да знам дали лъжа, или само преувеличавам.

(Всъщност какво ли представляваха онези ефимерни и повърхностни влюбвания през моята младост в сравнение с тази нова страст, която ме караше да забравя всичко и да се огъвам според душата и желанията на Майтреи?)

— Нито пък аз — призна Майтреи. — Но и друг път съм обичала. Да ти разкажа ли?

— Както искаш.

— Обичах първо едно дърво, от онези, на които ние им казваме „седем листа“ — приготви се тя да разказва.

Разсмях се и я помилвах покровителствено — толкова бях смешен.

— Това не е любов, скъпа моя.

— Как да не е, любов е. И Чабу обича сега своето дърво. Но моето, беше голямо, понеже живеехме тогава в Алипур и там имаше много могъщи дървета, така че аз се влюбих в едно високо и красиво дърво, но толкова нежно, толкова гальовно… Не можех да се разделя с него. По цял ден го прегръщах и му говорех, целувах го, плачех. Измислих стихове за него, без да ги пиша, казвах ги само на него, кой друг би могъл да ме разбере? И когато то ме милваше с листа по лицето, чувствах такова пълно щастие, че дъхът ми спираше. Облягах се на дънера, за да не падна. Бягах нощем гола от стаята си и се качвах на моето дърво; не можех да спя сама. Плачех горе между листата; докато приближи изгревът и започнех да треперя. Веднъж за малко мама да ме хване и аз така се уплаших, че останах дълго на легло. Оттогава се разболях от сърце. И не можех да лежа в леглото, ако не ми донасяха всеки ден пресни клонки от моето дърво със „седем листа“…