Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Обичала този младеж години наред, дори след като започнала да се влюбва в Тагор. (Запомних тази подробност. Ами ако обича Тагор, макар да е влюбена сега в мене? Или ако след мене, докато аз я обичам, се появи друг?) После признала на Тагор за този епизод в храма и „поетът“ й казал, че оня младеж е бил пратеник на любовта, а шестте венеца били символ на не знам какво и т.н. Като я слушах, настръхнах от джунглата в душата и ума на Майтреи. Колко мрак, каква тропическа флора от символи и знаци, каква топла атмосфера от възможности и чувственост! А къде бях аз сред всичко това? Обичаше ме девойка на 16 години, която не е целувал още никой по устата, с изключение на мене…

— Сега съм твоя, само твоя — възкликна Майтреи и ме прегърна. — Само ти ми показа какво е любов, само ти ме накара да потръпна, на тебе се отдадох. Когато ти смачка листата, бях щастлива. Как ми харесва да те виждам яростен като вятър, да ме тъпчеш с крака, да не се интересуваш от мене. Такъв те обичам. Защо се боиш?…

Нямах наистина никакъв повод да се боя. Майтреи ме търсеше постоянно в моята стая в онзи следобеден час, когато всички спяха горе, под вентилаторите. Почти ми се отдаваше там, на огромното кресло от бамбукови пръчки. Целувките се плъзгаха сега по тялото, слизаха надолу по врата, до голите под шала рамене, по ръцете, по гърдите. Когато помилвах за първи път гърдите й с искрена и алчна ръка, тя цялата се сви в ледена тръпка. После се отпусна и разкопча елечето си, въпреки че в погледа й имаше освен насладата все още много страх. Поднесе ми ги подлудяла, уплашена очакваше като че ли гръм, който да повали и двама ни. Никога на нито една статуя в света не бях виждал по-хубави гърди, смуглата бледост на тялото на Майтреи беше пламнала при първото му разголване и съвършената изваяна красота на бюста й беше озарена в очакване. Цялото й тяло беше в очакване, лицето й беше замръзнало, очите й ме гледаха, като че съм чудо. Тръпката, която я пронизваше и я убиваше до мене, не беше вече чувственост. Аз бях и разпален, но и с ясно съзнание, експериментирах етапите на любовта, докато тя, още девствена, се отдаваше цяла на магията на мъжките ласки. По-късно разбрах, че тази дълбока наслада на плътта, още докато е била само влюбена, я е разпъвала на кръст. Тогава тя има смелостта да ме попита, с едната ръка, вкопчена в облегалката на креслото, докато с другата ме милваше по косата:

— Не е ли грях?

Отговорих й както обикновено с глупаво утешение, с няколко фрази без смисъл и продължих да чезна в постепенното опознаване на тялото й. Когато я поглеждах от време на време, удивен и аз от пълното отдаване, я зървах да стои с глава на облегалката, със затворени очи, трепереща, а потеклите по лицето й сълзи лепяха кичурчета коса по ъглите на устата и по брадичката.

— Когато се оженим — утешавах я аз, — ще се обичаме без задръжки. Тогава ще те имам цялата.

— Но сега не е ли грях? — връщаше се тя отново към въпроса, като стискаше клепачи и хапеше устни.

— Сега само целувам и милвам част от тялото ти. Тогава ще бъде иначе, ще бъдеш моя, моя…

— Не съм ли и сега твоя? — казваше тя с угаснал глас. — Не е ли грях ?

Нужни ми бяха няколко дни, докато разбера какво иска да ми каже. Беше грях, защото тя чувстваше наслада и се страхуваше да не би разпиляваната от нас роса на любовта да разруши подредбата на света. Щом като веднъж ми беше подала устните си и ме беше прегърнала с цялото си тяло, прилепено до моето, ние се бяхме слели. И любовта трябваше да стигне докрай, иначе наслаждението се превръща в порок, а радостта от нашето сливане — в скръб на плътта. Грехът не беше в опитите да опозная все повече тялото й, а в ограничеността на моите прегръдки, които я караха да усети най-истинските любовни спазми, без плодът на тази любов да бъде заченат, да се развие. Разпиляването на плода беше грях според нейните чувства и схващания. Според тяхната традиция трябваше да се слеем в постелята и от нашите милувки да се появят живи плодове, деца… Защото иначе любовта се губи, радостта става ялова, а съединението ни — поквара…

Потреперех, щом разбрах, че не чувствеността и любовта към мен я подтикваха да иска това, а едно суеверие, страхът от карма , от боговете, от предците. Онази нощ си мислех къде е истинската искреност на чувствата, истинската невинност на плътта — при тях или при нас, цивилизованите? Нима Майтреи не е действала като хипнотизирана, като автомат, откакто ме целуна за първи път? И дали спонтанността, безмерността на любовта й към мене не са просто последици от първото падение, действия, предизвикани от нейното диво, суеверно съзнание?