Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Сега разбрах колко неща се бяха случили около мене, без да ги забележа. Пак имаше опасност от гражданска война заради 50-те хиляди националисти в затворите. Трябваше да присъствам на няколко брутални сцени, няколко атаки на конната полиция, опустошаването на квартала на сикхите в Бхаванипур, да видя бити деца и ранени жени, че да се възмутя и аз. Но тогава вече не преценявах, а безрезервно осъждах британците, разгневяваше ме всяка нова жестокост, която намирах из вестниците, отвратен гледах в трамвая всеки срещнат бял и се отказах от английския тютюн, от английската паста за зъби, от всяко нещо, докарано от Англия. Купувах само местни неща или ако не намирах, купувах японска стока. Впрочем животът ми в Бхаванипур отдавна ме беше заставил да се откажа от повечето европейски покупки.

Няколко дни след опустошаването на квартала на сикхите ме посети Харолд. Отгатнах: идваше да иска пари на заем, този път много — сто рупии. Имах пари в Чатърд Банк и му дадох чек, доволен, че мога да му услужа (горкото момче не си беше платило наема за три месеца и нямаше какво да яде до заплата), но в същото време бях разгневен, че подпомагам един враг на Индия. Бях станал почти шовинист и след като Майтреи ни сервира чая и постоя малко с нас в моята стая, аз се опитах да заговоря за Ганди и за борбите за национална независимост. Харолд като всеки евроазиец не можеше дори да слуша за подобни неща и беше доволен от бушуващия терор на полицията и армията, но в този ден беше дошъл да ми иска сто рупии и не можеше да ми противоречи. Досетих се за подлостта му и познах толкова добре себе си в неудобството му да защитава убеждението си, че се нажалих. Но имаше още нещо: Харолд идваше и за да ме шпионира, да види как живея тук, дали наистина водя живот на „черно животно“, както той си мислеше, или имам някакъв комфорт. Дошъл беше най-вече заради Майтреи. И щом я видя да сервира изчервена чая и да ме поглежда крадешком, като се усмихва, навикнала със стаята и моето присъствие, разбра и ми го каза:

— Скъпи мой Алън, ти си загубен, вече е невъзможно да се отървеш…

— Би било най-голямото ми щастие, ако ме приемат в този свят — отговорих му раздразнен, като го гледах право в очите. — Един жив свят с живи хора, които страдат и не се оплакват, имат все още етика, а момичетата им са светици, не развратници като нашите. Да се оженя за бяла? — казах му аз, като се опитвах да бъда саркастичен. — За някое момиче, което никога не е познавало девствеността и не ще познае никога пълното отдаване? Това е мъртъв свят, нашият свят, нашият свят, нашите бели континенти. Нищо вече не мога да намеря там. Ако бъда приет, за което се моля на бога, в едно индийско семейство, бих намерил сили да променя живота си, изграден върху глупости, дребнави интереси и абстракции. Бих искал да започна отначало, да вярвам в нещо, да бъда щастлив. Бих могъл да бъда щастлив само в съвършена любов и никъде не ще намеря такава любов освен тук, в тази къща, в този квартал…

Говорех въодушевено, искрено, като откривах сам на себе си някои мисли, които не бях осъзнал дотогава. Харолд ме гледаше изненадан, развеселен, посмутен. Нямаше какво да ми отговори, защото не разбираше почти нищо от думите ми за „смъртта на белия континент“, за която натрапчиво мислех от толкова години, пък и нямаше желание за разговор от нетърпение да си тръгне, за да изпие дългожадуваната чаша уиски. Попита ме само:

— А религията ти?

— За мен християнството още не се е родило. Досега е имало само християнски църкви, догми и ритуали. Християнството се ражда тук, в Индия, в най-примирената с Бога земя, където хората са зажаднели за обич, за свобода и разбирателство. Не приемам християнство без свобода и без приоритет на духа…

Харолд, който ме беше чувал да говоря само за строежи и за физика или да коментирам последните лекомислени авантюри, съвсем се изненада, като слушаше моята възхвала на новото индийско християнство. Всъщност в тези мигове се колебаех и аз, защото съзнавах прекрасно, че цялата ми пристрастеност се дължи на любовта ми към Майтреи със съответните религиозни и политически последици. „Дали подобен сантиментален плен не предопределя всичко, което правим?“ — мислех си аз по-късно в онези месеци, в които се опитвах отново да намеря истината. Истината.

— Аз не те разбирам много-много — ми каза Харолд. — Дай боже всичко да е добре! Бог да те пази от магии — добави той, като се надигна да си ходи.

Бях някак си разгорещен от разговора, разхождах се из стаята и се питах дали съм казал всичко, което мисля, докато Майтреи влезе и ме прегърна.