Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Слушах я както се слуша приказка, но в същото време чувствах как се отдалечава от мене. Колко сложна беше душата й! Разбирах отново, че обикновени, наивни и ясни сме само ние, цивилизованите; че всяко от тези същества, които обичах толкова много, та бих искал да стана като тях, спотайва в себе си история и митология, в които не може да се проникне, че те са клонести и дълбоки, сложни и неразбираеми. Заболя ме от това, което казваше Майтреи. Болеше ме (още повече), защото чувствах, че е в състояние да обича всичко с еднаква страст, докато аз желаех да обича вечно само мен. Едно създание, което непрекъснато обича когото и да е — може ли да има по-непоносимо страдание за един любовник?

Представях си голото момиче, притиснало се до дървото с цялата лудост на страстта си. Тази картина ме вълнуваше, дразнеше ме, тъй като ми се струваше, че никога няма да мога да й подаря насладите, изпитани тогава, нито да ги залича. Друг вид любов беше сливането с клоните и листата. Измъчваха ме по-късно много въпроси: как му се е отдавала тя на него? Как е трептяла голата й плът под онези листа със седем пръста? Какви думи му е казвала, когато се е почувствала за първи път обладана, пленена, само негова?…

Донесе ми обвито в сребриста хартия едно клонче с притиснати, ароматни, изсушени листа. Изпитах неудържима ярост, щом ги видях, взех ги и се опитах да ги погледна пренебрежително, но не можах да се овладея и ги смачках, като хапех устни.

— И той искаше да направи така — призна ми Майтреи. — Но аз не му позволих…

Пожълтях. Това означава, че той също я е обичал толкова много и е страдал също толкова жестоко, като е усещал, че е изпреварен в любовта от едно дърво. Къде остана увереността ми в моето първенство, спокойствието ми? Майтреи започна да целува ръцете ми и да ми казва, че сега е забравила и гуру , и дървото, че обича само мен, че другата любов не е била такава . Останах ням, с разкъсваща болка в душата, нещо се срина, чувствах някаква слабост и непозната дотогава ярост срещу себе си. „Нима това е ревност?“ — питах се аз.

— Ако не обичах само теб, нямаше да имам смелост да ти кажа това — плачеше Майтреи. — Трябва да ми кажеш и ти за всички момичета, които си обичал преди мене…

— Никого не съм обичал — отговорих аз мрачно.

— Как си могъл да живееш без любов? — учуди се тя. — При това си много по-голям от мене, могъл си да се отдадеш толкова пъти на любов…

Поколебах се замислен, но Майтреи се досети.

— Не, не твоите любови, момичетата, които си прегръщал. Не ми казвай за тях. Било е мръсотия, не любов…

Започна да плаче с глас. По коридора минаваше шофьорът, спря се за момент, учуден от плача, после отмина с лениви стъпки. (И той беше от тези, които ни следяха, забелязах това по-късно.) Майтреи се опита да се овладее, притиснала шала към устата си.

— Защо ме измъчваш? — възмути се тя изведнъж. Защо мислиш, че не съм била чиста в любовта и в плътта си?

Вкамених се. Аз ли я измъчвам? Тя ми казва неща, от които ме боли, а пък тя се бунтува. Аз, който не съм казал нищо, който я обичам като луд, без да мога да се противопоставя нито на моите страсти, нито на нейните желания. Аз, който безумно искам цялото минало да се заличи, а Майтреи ми го напомня непрекъснато, съживява го всеки миг. (Преценявах и страдах като цивилизован човек, който винаги предпочита да забрави и да покрие миналото с пепел, да не отдава значение или пък да търпи, само да не му нарушават спокойствието и удобствата. Майтреи не познаваше нито един от тези предразсъдъци на белите и ми се разкриваше цялата, с всичко, което е минало и оплодило душата й дотогава. Защото тялото си, аз знаех това, беше запазила недокоснато, поне недокоснато от мъжка ръка.)

Разказа ми през същия следобед за една своя друга любов. Била тогава на дванайсет или тринайсет години и отишла с госпожа Сен в големия храм на Джаганатх в Пури. Когато обикаляли заедно с множеството из тъмните коридори около светилището, някой се приближил незабелязано до Майтреи и сложил на врата й гирлянда от цветя. На първото светло място госпожа Сен забелязала гирляндата и като разбрала, че е била сложена в мрака, свалила я и я задържала в ръка. Но когато отново влязла в мрака, Майтреи почувствала още една гирлянда около врата си. Госпожа Сен свалила и нея на светлото. Сега вече я хванала за ръка, но пак се случило същото, щом пристъпили в мрака. Когато стигнали в светилището, госпожа Сен държала шест гирлянди. Огледала се надясно и наляво много притеснена, защото гирлянда, сложена на врата на момиче, означава годеж. И тогава се появил младеж с рядка хубост, с дълги до раменете черни коси, с проницателен поглед и червени устни (страдах жестоко, докато слушах как Майтреи ми го описва), който паднал в краката на госпожата, докоснал ходилата й с ръка и й казал: „Мамо.“ Толкова. После изчезнал.