Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Бях изненадан, не знаех дали да се извиня, или да обясня какво съм имал предвид. Манту искаше да я помилва, но тя се отскубна и избяга в библиотеката. Допих си чая смутен. Никой не говореше. Оттеглих се в стаята си, за да пиша писма, по бях неспокоен и нетърпелив като никога. Докато пишех, почувствах изведнъж нужда да видя Майтреи и веднага отидох при нея.

Този ден има голямо значение за настоящата повест. Преписвам от дневника: „Намерих я съкрушена, почти разплакана. Казах й, че съм дошъл, защото ме е извикала, и това я изненада. После се разделихме за пет минути, за да допиша писмото. Когато се върнах, спеше на канапето пред масата.

Събудих я. Трепна. Очите й бяха разширени. Загледах я втренчено. Тя приемаше погледа ми, вперила очи в очите ми, питаше ме от време на време шепнешком: «Какво?» После вече не беше в състояние да говори, нито пък аз можех да я питам, а се гледахме неотстъпно, пленени, завладени от един и същ свръхестествено сладостен флуид, неспособни да се противопоставим, да се отърсим от магията, да се пробудим. Трудно ми е да опиша чувствата. Спокойно и в същото време бурно щастие, пред което душата не оказваше никаква съпротива; блаженство на усещанията, което надминава чувствеността, като че ли плуваме в щастие, въздадено от небето. В началото това състояние се поддържаше само от погледите. После започнахме да докосваме ръцете си, без да откъсваме очи един от друг. Диво стискане, предани милувки. (Забележка: нали бях чел наскоро за мистичната любов на Чайтаня и затова изразявах собствените преживявания в мистични термини.). Следваха, естествено, целувките по ръцете. Тя беше толкова замаяна, толкова страстно и въпреки всичко целомъдрено хапеше устни, че бих могъл да я целуна по устните и да правя всичко. С много усилия се сдържах. Положението беше наистина рисковано. Можеше да ни види всеки, който слиза по стълбите. Тя има мистична емоционалност. ( Забележка: в моя тогавашен дневник, повлиян от някои вишнуитски четива, използвам много често термина «мистичен». Впрочем коментарът на тази случка, така както го намирам в една изгубена тетрадка, е пронизан от край до край от «мистично преживяване». Бил съм смешен.) Попитах я още веднъж защо ние двамата не можем да се съединим. Тя цялата потрепери. За да я изпитам, я помолих да рецитира два пъти онази мантра 14 14 Заклинание. — Б.пр. , на която я беше научил Тагор, за да се предпазва от опасностите за невинността си. Дори и след като я повтори, очарованието във въздуха остана. Така доказах, защото и аз вярвах в това, че нашето преживяване няма сексуални подбуди, а е любов , макар и не само платонична. Чувствах и проверявах това човешко чудо: контакта със свръхестественото чрез допира, чрез погледите, чрез плътта. Преживяването трая два часа, докато ни изтощи. Появяваше се отново всеки път, когато втренчехме поглед един в друг.

Тя ме помоли да си сваля сандалите и да приближа крак до нейния. Никога няма да забравя вълнението от първия допир. Отмъстих си за всичката ревност, която бях насъбрал дотогава. Разбрах, че Майтреи ми се отдава цялата чрез глезена и прасеца си, както още не се е отдавала никому. Забравил бях сцената на терасата. Мислех си, че никой не би могъл да лъже така божествено, че да бъде заблуден от това докосване. Без да искам, повдигнах крака си по-горе по прасеца, почти до сгъвката на коляното, като предусещах, че кожата й е омайно нежна и гореща, и отгатвах, че е мургава и девствена, защото без съмнение нито едно човешко тяло не беше докосвало толкова много плътта й. В тези два часа на любовни ласки (нима милувките на нашите глезени и прасци бяха нещо друго?), които дневникът отбелязва толкова накратко, толкова бледо, че дълго след това се питах дали трябва да продължа да записвам нашите срещи, аз преживях повече и разбрах по-дълбоко душата на Майтреи, отколкото бях успял в шестте месеца ухажване, приятелство, влюбване. Никога не съм бил по-сигурен, че обладавам нещо, че го притежавам изцяло.

Не й бях казал открито, че я обичам. Двамата отгатвахме това, така ми се струваше на мене. И аз тълкувах дълго всеки неин жест като знак на симпатия или на любов. Нито за момент не се съмнявах, че ме обича, и не се съмнявах също така, че тя добре знае за моите чувства. Затова ме дразнеха и безпокояха нейните бунтове (онова изплашено мълчание, онези очи, пълни с паника, ръцете, с които скриваше лицето си) всеки път, щом й заговорех за нашето бракосъчетание. Не разбирах, защото ми се струваше, че и тя, и родителите й през цялото време са благосклонни.