Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Михал го няма! — викна той на един дъх. — Търсих го навсякъде! Пан Кшицки казва, че ги видял с Кетлинг. Сигурно са се били!

— Михал е тук! — отговори пани столникова. — Докара Кетлинг и му даде Кшиша!

Стълбът сол, в който е била превърната жената на Лот, надали е имал толкова слисан израз, колкото пан Заглоба в тоя миг. Някое време цареше пълно мълчание, после старият шляхтич потърка очи и попита:

— Я?

— Кшиша и Кетлинг са в съседната стая, а Михал отиде да се моли — отговори столникът.

Пан Заглоба влезе без никакво колебание в стаята и макар че вече знаеше всичко, повторно се смая, като видя Кетлинг и Кшиша седнали един до друг. Те скочиха силно смутени и не можеха да кажат нито дума, особено защото след пан Заглоба влезе и пан столникът с жена си.

— Целият живот няма да ми стигне да се отблагодаря на Михал! — каза най-сетне Кетлинг. — Негово дело е нашето щастие!

— Бог да ви даде щастие! — каза столникът. — Ние няма да се противопоставяме на Михал!

Кшиша се отпусна в прегръдките на пани столникова и двете се разплакаха. Пан Заглоба беше като зашеметен, Кетлинг се наведе към коленете на пан столника като син пред баща, но той го вдигна и — дали поради наплива на мислите или от стеснение — каза:

— А пан Дейма съсече пан Убиш! На Михал благодари, не на мене!

И след малко попита:

— Жено, а как й беше името на оная жена?

Но пани столникова нямаше време за отговор, защото в тоя момент се втурна Баша, по-задъхана от обикновено, по-зачервена от обикновено, с коса, паднала над очите й повече от обикновено, изтича при Кетлинг и Кшиша, приближи пръстче до очите ту на него, ту на нея и се развика:

— Аха! Добре! Въздишайте, обичайте се! Женете се! Да не мислите, че пан Михал ще остане сам на тоя свят?! Няма, защото аз ще му пристана, защото го обичам и сама му казах това. Първа му казах това, а той ме попита дали го искам, а аз му казах, че го искам повече от десет години, защото го обичам, и ще бъда най-добрата жена, и няма да го оставя никога, и ще воюваме заедно! Аз го обичах отдавна, при все че не казвах нищо, защото той ми е най-благородният, най-добрият, любимият… Сега вие си се женете, а аз ще пристана на пан Михал, дори утре… защото…

Тук Баша се задъха.

Всички я гледаха и не разбираха дали е полудяла, или говори истината; после почнаха да се споглеждат помежду си, но ето че на вратата зад Баша се появи Володиовски.

— Михале! — попита столникът, когато се съвзе и гласът му се възвърна. — Вярно ли е това, което чуваме?

На това малкият рицар отговори най-сериозно:

— Бог направи чудо и това е моята утеха, моята обич, моето най-голямо съкровище!

След тия думи Баша отново скочи към него като сърна.

И ето че маската на изумление падна от лицето на пан Заглоба, а вместо това бялата му брада се затресе, той разпери широко ръце и каза:

— За Бога, ще се разрева!… Хайдучето ми, Михале, елате тук!…

Той я обичаше страшно и тя него, и им беше добре заедно, само че нямаха деца, макар да живееха вече четвърта година като съпрузи. Но пък бяха чудесни стопани. Със своите и Башините пари Володиовски купи няколко села близо до Каменец, за които плати евтино, защото по-плашливите хора вече се страхуваха от турско нашествие и с готовност разпродаваха имотите си по ония места. В тия имоти пан Михал въвеждаше войнишки ред и дисциплина, стягаше здраво неспокойното население, възстановяваше изгорените къщи, хвърляше средства за изграждане на защитни застави, в които настаняваше войници като временен гарнизон, с една дума: както по-рано защитаваше храбро страната, така сега се залови енергично да стопанисва, без обаче да изпуска сабята от ръка.

Славата на името му беше най-добрата защита на неговите имоти. С някои мурзи 146 146 Татарски племенни князе. — Бел.прев. лееше вода върху сабя и се побратимяваше. Други биеше. Размирните казашки групи, непокорните татарски шайки, разбойниците от степите и бандитите от бесарабските хутори 147 147 Чифлици, малки селища, пръснати из степта. — Бел.прев. трепереха, като се споменеше „Малкия Сокол“ — затова стадата му от овце и коне, биволите и камилите му се движеха безопасно през степта. Дори съседите му не биваха закачани. Богатството растеше с помощта на енергичната му съпруга. Почит и човешка любов го обкръжи. Родината му даде чин, хетманът го обичаше, хотимският паша цъкаше с уста, като станеше дума за него, в Бахчисарай в далечния Крим повтаряха с уважение името му.