Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тук пан Заглоба се замисли и след малко измърмори:

— Дявол, не момиче! Михал трябва да е без очи, за да го пренебрегне заради оная кукла!

Така пристигнаха в града, но едва тук започнаха трудностите, тъй като никой от тях не знаеше къде живее сега Кетлинг, нито къде може да е отишъл Володиовски — а да търсиш всред такава тълпа от хора, беше все едно да търсиш игла в копа сено.

Затова се запътиха най-напред при великия хетман. Там им казаха, че тая сутрин Кетлинг се канел да замине в задморско пътуване, а Володиовски идвал, разпитвал за него, но никой не знаеше къде е отишъл. Предполагаха, че може би е при хоронгвата си, която се намира на полето извън града.

Пан Заглоба заповяда на кочияша да завие към стана, но и там не можаха да получат никакви сведения. Обиколиха и всички странноприемници на улица Длуга, бяха и в Прага — всичко напразно.

В това време настана нощ, а понеже за странноприемница не можеше и да се помисли, принудиха се да си тръгнат за вкъщи.

Връщаха се угрижени. Баша си поплакваше тихичко, набожният столник редеше молитви, Заглоба беше наистина неспокоен. Той обаче се опитваше да разтуши себе си и компанията.

— Ха! Ние се тревожим — каза той, — а Михал може би си е вече вкъщи?

— Или е съсечен! — каза Баша.

И започна да се върти на бричката, като повтаряше през сълзи:

— Отрежете ми езика! Вината е моя! Вината е моя! О, Иисусе Христе! Аз сигурно ще полудея!

А Заглоба:

— Тихо, момиче! Вината не е твоя и знай, че ако някой е съсечен, това не е Михал!

— На мене ми е жал и за другия! Добре му се отплатихме за гостоприемството, няма какво да се каже. Боже! Боже!

— Това е вярно — добави пан Маковецки.

— Стига, дявол да го вземе! Кетлинг сигурно е вече по-близо до Прусия, отколкото до Варшава! Нали чухте, че е заминал. А също така, надявам се на Бога, че дори да са се срещнали с Володиовски, ще си спомнят старото приятелство, прекараната заедно служба. Та нали са яздили стреме до стреме, спали са на едно седло, заедно са ходили на разузнаване, в една кръв са топили ръцете си. В цялата войска приятелството им беше толкова славно, че наричаха Кетлинг жена на Володиовски заради неговата хубост. Невъзможно е да не си спомнят всичко това, когато се видят!

— Понякога обаче се случва и така — каза разумният столник, — че тъкмо най-голямото приятелство се превръща в най-голяма омраза. Така например в моя край пан Дейма съсече пан Убиш, с когото двайсет години беше живял в най-голяма конкордия 144 144 Съгласие (лат.). — Бел.прев. . Аз мога подробно да разкажа на ваша милост тая нещастна случка.

— Да беше умът ми по-спокоен, с готовност бих послушал, както с удоволствие слушам нейна милост съпругата на ваша милост, която също така има обичай да разказва най-подробно, без да пропуска и родословията; но в главата ми се вби това, което ваша милост каза за дружбата и омразата. Да пази Бог, да пази Бог да се случи такова нещо и сега!

А столникът пак подхвана:

— Единият се наричаше пан Дейма, а другият пан Убиш! И двамата достопочтени хора и комилитони 145 145 Бойни другари (от лат.). — Бел.прев. …

— Ой! Ой! Ой! — каза мрачно пан Заглоба. — Да вярваме в Божието милосърдие, че сега няма да стане така, но ако се случи, тогава Кетлинг е труп!

— Нещастие! — каза столникът след кратко мълчание. — Да, точно така! Дейма и Убиш! Като днес помня! И пак беше заради жена.

— Вечно тия жени! Най-обикновената гарга такава каша ще ти забърка, че който я изяде, запек ще го хване — измърмори Заглоба.

— Ти, ваша милост, не нападай Кшиша! — извика внезапно Баша.

А Заглоба се озъби:

— Да беше се влюбил Михал в тебе, нямаше да се случи всичко това…

С такива разговори стигнаха вкъщи. Сърцата им забиха, щом видяха светлината в прозорците, защото помислиха, че може би Володиовски се е вече върнал.

Но ги посрещна самата пани столникова, неспокойна и много загрижена. Като узна, че всички търсения са били напразни, тя се обля в сълзи и взе да се вайка, че вече няма да види брат си; Баша веднага я последва в риданията, а Заглоба също не можеше да овладее тревогата си.

— Ще тръгна още утре на разсъмване, но сам — каза той. — Може би ще узная нещо за тях.

— По-добре да търсим двамата — намеси се столникът.

— Не! Ти, ваша милост, остани при жените. Ако Кетлинг е жив, ще ви съобщя.

— За Бога! Ами че ние живеем в къщата на тоя човек! — каза отново столникът. — Утре ще трябва да намерим някаква квартира, дори в шатър да се настаним на полето, но да не живеем повече тук!