Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тук гласът на пан Михал пресекна за миг, но той веднага се овладя и като мръдна няколко пъти мустачки, продължи:

— Ех, жалбата си е жалба, но няма какво да се прави. Нищо чудно, че Кетлинг те е обикнал! Кой не би те обикнал?! А че и ти си го обикнала, такава ми била съдбата, — но и на това няма какво да се чудим, защото къде мога да се меря аз с Кетлинг! Наистина на бойното поле — нека той сам да потвърди — аз не съм по-лош; но то е нещо друго, то е нещо друго!… Господ-Бог е дал хубост на едного, а другиму грозота, но го е наградил с разсъдък. Така и мене; щом вятърът ме обвея по пътя и първата ярост ми мина, веднага съвестта ми каза: за какво ще ги наказваш ти? Защо ще проливаш тая приятелска кръв? Били се обикнали — това е воля Божия. Най-стари хора казват, че нищо не можеш да направиш срещу сърцето и срещу хетманска заповед. Воля Божия, че са се обикнали, но чест им прави, че не са те измамили… Защото, ако Кетлинг поне е знаел, че си ми обещала, можех да му викна: „Смърт!“ Но той и това не е знаел. Какво е виновен? Нищо! А ти какво си виновна? Нищо! Той искаше да замине, а ти искаше да се отдадеш на Бога… Виновна е моята съдба, никой друг, изглежда, че тук е намесен Божи пръст, за да си остана самотник. И аз се овладях! Овладях се!

Гласът на пан Михал пресекна отново и той започна да диша бързо като човек, който след дълго гмуркане под водата се е показал на повърхността, после взе ръката на Кшиша.

— Не е изкуство да обичаш така — каза той, — че да искаш всичко за себе си. Сърцата и на трима ни се късат — помислих аз, — по-добре нека да изстрада едно, но да създаде радост на другите. Да ти даде Бог, Кшишо, щастие с Кетлинг… Амин… Да ти даде Бог, Кшишо, щастие с Кетлинг!… Мене малко ме боли, но няма нищо… Да ти даде Бог… За Бога, няма нищо!… Овладях се!…

Казваше клетият воин: „Нищо!“ — но чак стисна зъби и започна да съска, а от другия край на стаята се чу хълцането на Баша.

— Кетлинг, ела тук, братко! — викна Володиовски. Кетлинг се приближи, коленичи, разпери ръце и в мълчание, с най-голяма почит и обич прегърна коленете на Кшиша. А Володиовски заговори с прекъслечен глас:

— Прегърни му главата! И той се настрада, горкият… Бог да ви благослови!… Няма да отидеш в манастир… По-добре да ме благославяте, а не да ме проклинате… Господ-Бог е над мене, при все че ми е тежко сега…

Баша не можа да издържи повече и изскочи от стаята, а пан Володиовски, като забеляза това, обърна се към столника и сестра си:

— Минете в друга стая — каза той, — а тях ги оставете… Аз също ще отида някъде да коленича и да се помоля на Господ Иисус Христос…

И излезе.

На половината път по коридорчето той срещна при стъпалата Баша на същото място, където тя в гнева си му откри тайната на Кшиша и Кетлинг, но сега Баша стоеше облегната на стената, задавена от плач.

При тая гледка пан Михал се разчувства над собствената си съдба; досега той се владееше, както можеше, но в тоя миг бентът на мъката се пропука и сълзите потекоха като потоци от очите му.

— Защо плачеш, ваша милост панно? — извика той жално. Баша повдигна главичката си и като пъхаше подобно на дете ту едното, ту другото пестниче в очите си, като се унасяше в плач и едва поемаше въздух с отворена уста, отговори му през сълзи:

— Толкова ми е жал!… За Бога! О, Иисусе!… Ти, пане Михале, си толкова благороден, толкова добър!… О, за Бога!…

Тогава той грабна ръцете й и започна да ги целува от благодарност и вълнение.

— Бог да те възнагради! Бог да те възнагради за доброто сърце! — каза той. — Тихо, не плачи!

Но Баша се разрида още по-силно. Всяка жилка у нея се тресеше от жал, тя започна да диша все по-бързо, накрай затропа с крачета от възбуда и завика толкова високо, че се чуваше по целия коридор:

— Глупава Кшиша! Аз бих предпочела един пан Михал пред десет кетлинговци! Аз обичам пан Михал с цялото си сърце… повече, отколкото леля, повече… отколкото вуйчо… повече, отколкото Кшиша!…

— За Бога! Баша! — извика малкият рицар.

И в желанието си да въздържи нейното увлечение пан Володиовски я прегърна, а тя се притисна с всички сили към гърдите му, така че той усети сърцето й, което туптеше като на изморена птица, и тогава я прегърна още по-крепко и стояха така.

Настана дълго мълчание.

— Баша! Ти искаш ли ме? — обади се малкият рицар.

— Да! Да! Да! — отговори Баша.

Тоя отговор сега увлече него, той притисна устни към нейните розови момичешки устнички и дълго стояха така.

В това време затрополи бричка и пан Заглоба се втурна в трема, а после в столовата, в която седяха столникът и жена му.