Генрик Сенкевич: Пан Володиовски

След унгарската война, подир която стана сватбата на пан Анджей Кмичиц с панна Александра Билевичувна, и пан Йежи Михал Володиовски, полковник на лауданската хоронгва, също така славен и заслужил пред Жечпосполита рицар, предстоеше да се ожени за панна Ана Борзобогата.

Но се случиха някои неща и работата се отложи и проточи. Панна Борзобогата беше отгледана от княгиня Гризелда Йереми Вишньовецка и без нейно позволение девойката не искаше по никакъв начин да даде съгласие за венчавката; ето защо пан Михал се принуди да я остави във Водокти поради неспокойните времена и да замине сам за Замошч за позволение и благословия.

Не му потръгна обаче, понеже в Замошч не намери княгинята, която беше заминала за Виена; тя отиваше в императорския двор във връзка с образованието на сина си.

Упоритият рицар отиде и във Виена, при все че това му отне много време. Там уреди въпроса благополучно и с хубаво настроение тръгна обратно за родината.

Когато се върна, беше настанало неспокойно време; войската се присъединяваше към Съюза 1 1 Войската не била получила възнаграждението си, та отказала повече да се подчинява и почнала да се обединява в така наречения Свещен съюз, за да принуди да й се плати дължимото. — Бел.прев. , в Украйна бунтовете продължаваха — пожарът от изток не угасваше. Събираха нова войска, та горе-долу да заслонят границата.

И като пристигна обратно във Варшава, пан Михал намери на свое име мобилизационни писма, пратени му от името на украинския воевода. А понеже смяташе, че отечеството винаги трябва да стои над частните интереси, изостави мисълта за скорошна сватба и тръгна за Украйна. Там той воюва няколко години и при тоя живот всред огъня, при огромно напрежение и труд само от време на време се оказваше удобен случай да изпрати писмо на девойката, по която копнееше.

После ходи като пратеник в Крим; след това дойде нещастната вътрешна война с пан Любомирски, в която завоюва на страната на краля срещу тоя негодник и предател; сетне отново тръгна към Украйна под командването на пан Собески.

Така славата на името му порасна толкова много, че навсякъде почнаха да го смятат за най-първия воин на Жечпосполита, но иначе годините му минаваха в грижи, във въздишки и копнежи.

Докато най-сетне дойде 1668 година, когато по заповед на пан кастелана го освободиха да почива и той в началото на лятото замина при любимата си девойка, взе я от Водокти и тръгна за Краков.

Защото княгиня Гризелда, която се беше върнала от императорските земи, го канеше да правят там сватбата и сама се предлагаше да бъде помайчима на момичето.

Кмичицови си останаха във Водокти и не очакваха в скоро време вести от Володиовски, заети с мисълта за новия гост, когото очакваха у дома си. Защото досега провидението им бе отказало деца, но сега предстоеше да настъпи щастлива промяна, която съвпадаше с техните желания.

Годината беше необикновено плодородна. Зърнените храни дадоха толкова голяма родитба, че гумната не можеха да я поберат и цялата страна надлъж и нашир беше покрита с кръстци. В опустошените от войната области младите борови гори за една пролет пораснаха повече, отколкото за две години в друго време. Дивечът и гъбите в гората бяха в изобилие, рибата във водите също, сякаш необикновената плодородност на земята се бе отразила върху всички същества, които живееха по нея.

От това приятелите на Володиовски правеха благоприятни предсказания и за неговата женитба. Но ето че съдбата бе решила друго.

В един хубав есенен ден пан Анджей Кмичиц седеше под сенчестия покрив на беседката в градината, пиеше следобедната си медовина и гледаше през обраслите с див хмел решетки към жена си, която се разхождаше по грижливо пометената пътека пред беседката. Жената беше извънредно красива, светлокоса, със спокойно, почти ангелско лице. Тя се движеше бавно и предпазливо, защото беше изпълнена със сериозност и Божа благодат.

Пан Анджей Кмичиц я гледаше страшно влюбено. Накъдето и да мръднеше тя, погледът му я следваше с оная привързаност, с която кучето следи с очи своя господар. А понякога се усмихваше, защото беше много доволен от вида й и току засукваше нагоре мустак.

И тогава по лицето му се появяваше някакъв израз на весела лекомисленост. Виждаше се, че е бил войник с нрав на развейпрах, който през ергенските си години ще да е имал доста много приключения.