Генрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тишината в градината беше нарушавана само от шума на презрелите плодове, които падаха по земята, и от бръмченето на насекомите. Настанало бе чудесно време. Беше началото на септември. Слънцето вече не печеше прекалено силно, но още лееше щедро златна светлина. В нейните отблясъци между сивите листа лъщяха червени ябълки, които бяха толкова много, че дърветата сякаш бяха облепени с тях. Клоните на сливите се огъваха от плод, покрит със сивкав прашец. Първите увиснали по дърветата нишки от паяжина, която предвещаваше близката есен, се люлееха заедно с лекия ветрец, толкова лек, че дори не разклащаше листата.

Може би и това хубаво време изпълваше пан Кмичиц с такава веселост, защото лицето му засияваше все повече. Най-сетне той отпи малко медовина и каза на жена си:

— Оленка, я ела малко тук! Искам да ти кажа нещо.

— Само да не е нещо такова, което не обичам да чувам.

— Заклевам се в Бога, че не е! Дай си ухото!

При тия думи той я прегърна през кръста, приближи мустаците си до светлата й коса и зашепна:

— Ако бъде момче, нека да го кръстим Михал.

А тя обърна към него леко пламналото си лице и му отговори също шепнешком:

— Нали обеща, че няма да се противопоставяш да го кръстим Хераклиуш?

— Ама виждаш ли, аз заради Володиовски…

— Нима не заслужава повече почит дядо ми?

— Който е и мой благодетел… Хм! Вярно… Но второто ще бъде Михал! Дума да не става!

Сега Оленка стана и се опита да се освободи от ръцете на пан Анджей Кмичиц, но той я притисна още по-силно към себе си и започна да я целува по устата, по очите, като повтаряше:

— Ах ти, злато мое, богатство мое, най-любимата ми.

По-нататъшният им разговор беше прекъснат от един слуга, който се появи на края на пътеката, забързан към беседката.

— Какво искаш? — попита Кмичиц и пусна жена си.

— Пан Харламп пристигна и чака вкъщи — отговори слугата.

— Ето го и него самия! — извика Кмичиц, като видя мъжа, който се приближаваше към беседката. — За Бога, как са му побелели мустаците! Здравей, скъпи другарю! Здравей, стари друже!

С тези думи изскочи от беседката и се завтече към пан Харламп с разперени ръце.

Но пан Харламп най-напред се поклони ниско на Оленка, която беше виждал в миналото в кейданския двор у вилненския княз воевода, после притисна ръката й към грамадните си мустаци и едва тогава се хвърли в прегръдките на Кмичиц и захлипа върху рамото му.

— За Бога, какво ти е, ваша милост? — възкликна домакинът слисан.

— На едного Бог е дал щастие в изобилие — отговори Харламп, — а другиго е лишил. Но причините на моята тъга мога да съобщя само на ваша милост.

Тук гостът погледна към пани Александра, а тя се досети, че той не желае да говори пред нея, и каза на мъжа си:

— Ще изпратя медовина за ваши милости, а сега ще ви оставя сами…

Кмичиц отведе пан Харламп в беседката, настани го на една пейка и извика:

— Какво значи това? От помощ ли имаш нужда? Разчитай на мене като на Завиша 2 2 Прочут полски рицар, герой от средновековието. — Бел.прев. !

— Нищо ми няма — отговори старият войник, — от никаква помощ не се нуждая, докато мога да движа тая ръка и ето тази сабя; но нашият приятел, най-достойният рицар в Жечпосполита, се намира в тежка беда и не зная дали е още жив.

— Господи Иисусе Христе! Нещо лошо ли се случи на Володиовски?

— Да! — отговори Харламп и нови струи сълзи бликнаха от очите му. — Трябва да съобщя на ваша милост, че панна Ана Борзобогата напусна тази юдол плачевная.

— Умряла! — изпика Кмичиц и се хвана с две ръце за главата.

— Като птица, улучена от стрела.

Настана кратко мълчание; само падналите ябълки тупваха тежко ту тук, ту там о земята; само пан Харламп лъхтеше все по-шумно и едва сдържаше сълзите си, а Кмичиц закърши ръце и повтаряше, като клатеше глава:

— Мили Боже! Мили Боже! Мили Боже!

— Ти, ваша милост, не се чуди на сълзите ми — каза най-сетне Харламп, — защото ако само при вестта за случилото се dolor 3 3 Скръб (лат.). — Бел.прев. стиска непоносимо сърцето на ваша милост, какво остава за мене, който наблюдавах нейната агония и неговото страдание, надхвърлило всякаква мярка.

В беседката влезе, слуга със стъкленица на поднос и втора стъклена чаша, а след него пани Александра, която все пак не бе могла да надвие любопитството си.

Като погледна сега лицето на мъжа си и видя дълбоката мъка, изписана по него, тя попита бързо:

— Какви вести си донесъл, ваша милост? Не ме отстранявайте от вас. Аз ще ви утешавам, доколкото е възможно, или ще поплача с вас, или най-сетне ще помогна с някакъв съвет…