Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Нейната буйна като пламък душица се възмути веднага, бузите й пламнаха, розовите й ноздри се издуха и тя, без да мисли нито миг, разтърси русата си коса и извика:

— Знай, ваша милост, че не аз отивам заради Кетлинг в манастир!

След тия думи тя се затече по стъпалата и изчезна от очите на рицаря.

А той стоеше като каменен стълб, после почна да си търка очите като човек, който се буди от сън.

Изведнъж кръв нахлу в лицето му, той хвана сабята си и викна със страшен глас:

— Горко на изменника!

И след четвърт час така летеше към Варшава, та чак вятър виеше в ушите му и бучки пръст хвърчаха обилно изпод копитата на коня.

Видяха го как отлетя пан столникът с жена си, също и пан Заглоба — и безпокойство обзе всички сърца, та почнаха да се питат с очи какво ли е станало и къде отива.

— Велики Боже! — възкликна пани столникова. — Току-виж, че тръгнал за Дивите поля и няма да го видя никога вече през живота си!

— Или ще се затвори в манастир по примера на оная глупачка! — каза отчаяният пан Заглоба.

— Тук трябва да се действа! — добави столникът.

В тоя миг вратата се отвори и в стаята се втурна като вихър Баша, възбудена и бледа, закри очите си с длани, същевременно затропа с крака насред стаята като малко дете и запищя:

— Помощ! Спасявайте! Пан Михал замина да убие Кетлинг! Който в Бога вярва, нека да полети подир него и да го възпре! Помощ! Помощ!

— Какво ти е, девойко? — извика Заглоба, като хвана ръцете й.

— Помощ! Пан Михал ще убие Кетлинг! По моя вина ще се пролее кръв, а Кшиша ще умре, всичко по моя вина!

— Думай! — викна Заглоба, като я разтърси. — Откъде знаеш? Защо по твоя вина?

— Защото в яда си му казах, че те се обичат, че Кшиша отива зад решетките заради Кетлинг. Който вярва в Бога, нека тича, нека го възпре! Заминавай, ваша милост, миг по-скоро, тръгвайте всички, да вървим всички!

Пан Заглоба, който не беше свикнал да губи време при такива случаи, изскочи на двора и веднага нареди да впрегнат карабона.

Пани столникова искаше да разпита Баша по тази потресна новина, защото досега тя никак не се беше досещала за каквито и да било чувства между Кшиша и Кетлинг, но Баша изскочи подир пан Заглоба, за да надзирава впрягането. Тя помогна да изкарат конете, да ги впрегнат в теглича, накрай се качи на капрата и както беше гологлава, докара карабона пред тераската на входа, където двамата мъже вече чакаха облечени.

— Слизай! — каза й Заглоба.

— Няма да сляза!

— Слизай, казвам ти!

— Няма да сляза! Сядайте, сядайте или ако не, ще тръгна сама!

При тия думи тя взе поводите, а те видяха, че упоритостта на момичето може да предизвика значително закъснение, и престанаха да я молят да слезе.

В това време дотърча и слуга с бич, а пани столникова успя да изнесе тубичката и калпачето на Баша, защото денят беше студен.

После тръгнаха.

Баша остана на капрата; пан Заглоба искаше да поговори с нея и я караше да седне на предната седалка, но тя не искаше да стори и това, може би от страх да не й се карат; затова той беше принуден да я пита отдалече, а тя му отговаряше, без да обръща глава.

— Откъде знаеш — попита той — това, което си казала на Михал за ония двамата?

— Аз зная всичко!

— Кшиша казала ли ти е нещо?

— Кшиша не ми е казвала нищо.

— Тогава може би шотландецът?

— Не, но аз зная, че той затова заминава за Англия. Той прати всички за зелен хайвер освен мене.

— Удивителна работа! — каза Заглоба. А Баша:

— Това е работа на ваша милост; не трябваше да ги тласкаш един към друг.

— Я мирувай там и не се меси, дето не ти е работа! — отвърна Заглоба, когото убоде най-много това, че този укор му беше направен пред латичовския столник.

А след малко добави:

— Аз да съм тласкал някого! Аз да съм съветвал!… Ето ти! Аз да се занимавам с такива работи!

— Аха! А нима не? — отговори девойката. И продължиха да пътуват в мълчание.

Пан Заглоба обаче го гризеше мисълта, че Баша е права и че той е виновен в значителна степен за всичко, което се бе случило. Тази мисъл го мъчеше страшно; а понеже и карабонът тръскаше ужасно, старият шляхтич изпадна в най-лошо настроение и не си пестеше укорите към себе си.

„Заслужено наказание би било — мислеше той, — ако Володиовски и Кетлинг ми отрежат заедно ушите. Да жениш някого против волята му — това е все едно да го накараш да язди кон с лице към опашката. Има право тая муха! Ако ония се изпотрепят, кръвта на Кетлинг ще падне върху мене. Ех, в каква каша се забърках на старини! Тю, дявол да го вземе! Малко оставаше съвсем да ме пратят за зелен хайвер, понеже аз едва се досещах защо Кетлинг иска да върви през море, а оная гургуличка — в манастир; в това време, както се вижда, хайдучето отдавна е разбрало всичко това…“