Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Чакайте вести от мене, че иначе пак ще се изпогубим! — каза Заглоба. — Ако Кетлинг е съсечен…

— Говори по-тихо, ваша милост! — извика пани столникова. — Току-виж, че прислугата чуе нещо и съобщи на Кшиша, а тя и без това е ни жива, ни мъртва.

— Ще отида при нея — каза Баша.

И се затече горе. Другите останаха загрижени и смутени. Никой в цялата къща не спеше. Мисълта, че Кетлинг може да е вече труп, изпълваше със страх сърцата им. На това отгоре нощта беше задушна, тъмна, гръмотевици започнаха да ехтят и да се носят по небето, а после ярки светкавици зараздираха всеки миг мрака. Към полунощ първата буря през тая пролет се развилня над земята. Събуди се дори прислугата.

Кшиша и Баша слязоха от стаята си в столовата. Там цялата компания започна да се моли, а после седеше в мълчание, като повтаряше хорово според обичая след всеки гръм: „И словото стана плът!“

От време на време в съскането на вихъра се чуваше сякаш тропот и тогава ужасът правеше да настръхнат косите на Баша, на пани столникова и на двамата възрастни мъже, защото им се струваше, че всеки момент вратата ще се отвори и ще влезе Володиовски, изцапан с кръвта на Кетлинг.

Кроткият обикновено и почтен пан Михал за пръв път през живота си натежа като камък върху човешките сърца, и то така, че самата мисъл за него ги изпълваше с ужас.

Нощта обаче мина без никаква вест за малкия рицар. На разсъмване, когато бурята се поуспокои, пан Заглоба тръгна за втори път към града.

Целият този ден беше ден на още по-тежко безпокойство. Баша чак до вечерта прекара при прозореца или пред пътната врата, загледана към пътя, по който пан Заглоба можеше да се върне.

В това време прислугата по заповед на пан столника стягаше полека-лека вещите за път.

Кшиша се зае да надзирава тая работа, защото така можеше да стои настрана от пан и пани Маковецки, както и от пан Заглоба.

Защото, макар пани столникова да не спомена пред нея нито с една думичка за брат си, все пак самото това мълчание убеждаваше Кшиша, че вече са излезли наяве и любовта на пан Михал към нея, и някогашната им тайна уговорка, и сегашният й отказ. А при това положение мъчно можеше да се предположи, че тия най-близки на Володиовски хора няма да изпитват недоволство и обида от нея. Горката Кшиша чувстваше, че така трябва да бъде, че така е, че тия сърца, които са я обичали досега, са се отдръпнали от нея, затова и сама предпочиташе да страда настрани.

Надвечер багажът беше стегнат, та ако се наложеше, можеха да тръгнат още същия ден. Но пан Маковецки продължаваше да чака вести от Заглоба. Поднесоха най-сетне вечеря, но на никого не му се ядеше и вечерта се точеше непоносимо тягостно и толкова глухо, сякаш всички се ослушваха какво шепне часовникът.

— Да минем във всекидневната — каза най-сетне столникът. — Тук е невъзможно повече да се издържи.

Преминаха и седнаха, но докато някой успее да каже една дума, зад прозореца се чу кучешки лай.

— Някой иде! — извика Баша.

— Кучетата лаят като на свой! — забеляза пани столникова.

— Я тихо! — каза столникът. — Чува се тропот!…

— Тихо! — повтори Баша. — Да, чува се все по-добре… това е пан Заглоба.

Баша и столникът скочиха и изтичаха навън; сърцето на пани столникова се разтуптя, но тя остана с Кшиша, за да не издаде с бързанието си, че пан Заглоба носи някакви много важни новини.

В това време тропотът се разнесе под самите прозорци, а после спря изведнъж.

В трема се чуха някакви гласове, а след миг в стаята се втурна Баша като ураган и с толкова променено лице, сякаш беше видяла призрак.

— Баша, какво има? Какво има? — попита пани Маковецка ужасена.

Но докато Баша успее да си поеме дъх и да отговори, вратата се отвори и през нея влязоха най-напред столникът, после Володиовски и накрая Кетлинг.

Кетлинг беше толкова смутен, че едва успя да се поклони ниско пред дамите, после застана неподвижно, с шапка на гърдите, с притворени очи, като някаква чудесна картина; а Володиовски прегърна пътем сестра си и се приближи до Кшиша.

Лицето на девойката беше бяло като платно, та чак лекият мъх над устата й изглеждаше по-тъмен от обикновено; гърдите й се издигаха и отпускаха буйно, но Володиовски хвана внимателно ръката й и я притисна до устата си; после мърда известно време мустачки, сякаш си събираше мислите, накрай заговори с дълбока тъга, но и много спокойно:

— Ваша милост, панно, или по-добре: моя любима Кшишо! Изслушай ме без страх, защото аз не съм някакъв скит, нито татарин, нито дивак, а приятел, който, макар да не е много щастлив, все пак желае твоето щастие. Стана вече съвсем явно, че вие с Кетлинг се обичате. Панна Баша ми тръсна това право в очите при своя основателен гняв, а аз не отричам, че изскочих от тая къща разярен и се спуснах да отмъстя на Кетлинг… Който загуби всичко, той лесно се хвърля да отмъщава, а аз, кълна се в Бога, така силно те обичах, и то не само както момък девойка… Защото ако бях вече женен и ако Господ-Бог ме беше дарил само с едно момче или момиче, а после ми го вземеше, може би и тях нямаше да ги жаля така, както жаля за тебе…