Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Заглоба излезе насред стаята, погледна към пани Маковецка, после към девойките и попита:

— Чухте ли? В името на отца и сина и светаго духа, амин!

Макар че пан Заглоба посрещна с изумление вестта за заминаването на Кетлинг, в главата му не се явиха никакви подозрения, тъй като беше лесно да се предположи, че Карл II си е спомнил услугите, които е направил на трона родът на Кетлинг през бурните времена, и е пожелал да се отблагодари на последния потомък на тоя род. Дори по-чудно щеше да бъде, ако станеше другояче. Освен това Кетлинг показа на Заглоба някакви „задморски писма“ и го убеди окончателно.

Но, от друга страна, това заминаване постави под заплаха всички планове на стария шляхтич и той с безпокойство мислеше какво ще стане по-нататък. От писмото на Володиовски можеше да се заключи, че той ще се върне всеки момент, а ветровете там в степта са извеяли и остатъка от скръб — мислеше пан Заглоба. Ще се върне по-решителен, отколкото беше, когато замина, а понеже дяволът повече го влечеше към Кшиша, току-виж, че веднага й поискал ръката… А после?… После Кшиша ще се съгласи, защото как би могла да откаже на такъв кавалер и при това брат на пани Маковецка — и горкото, скъпото ми хайдуче ще остане на сухо.

А пан Заглоба се беше запънал с упоритостта, присъща на старите хора, непременно да свърже Баша с младия рицар.

Нищо не помогнаха нито съветите на Скшетуски, нито тия, които пан Заглоба сам даваше понякога на себе си. Наистина имаше моменти, когато той си обещаваше да не се бърка повече в нищо, но после неволно отново се връщаше с още по-голяма упоритост към мисълта да свърже тая двойка. Той по цели дни обсъждаше как да помогне, за да стане това; правеше планове, кроеше хитрости. И толкова много се вълнуваше от всичко това, та когато му се стореше, че е намерил изхода, възкликваше високо, сякаш работата беше вече свършена:

— Да ви благослови Бог!

Но сега той видя пред себе си почти осуетени своите желания. И не му оставаше нищо друго, освен да се откаже от всички по-нататъшни усилия и да предостави бъдещето на божията воля, защото в главата на пан Заглоба не можеше да се задържи за дълго оная сянка от надежда, че Кетлинг преди заминаването си ще предприеме някаква решителна стъпка по отношение на Кшиша. Затова вече само от съжаление и любопитство реши да изпита младия рицар, както и да разбере от него датата на заминаването и онова, което възнамерява да извърши преди напускането на Жечпосполита.

Ето защо го повика на разговор и му каза със силно разтревожено лице:

— Няма как! Всеки сам разбира най-добре какво трябва да прави и аз не ще те увещавам да останеш, но бих искал да узная поне нещо за твоето завръщане…

— Нима аз мога да отгатна какво ме чака там, където отивам — отговори Кетлинг, — какви работи и какви приключения?… Ще се върна някога, ако мога; ще остана там завинаги, ако бъда принуден.

— Ще видиш, че и сърцето ти ще те тегли към нас.

— Дано гробът ми да бъде не другаде, а на тая земя, която ми даде всичко, което можеше да даде.

— Ето, виждаш! В други страни чужденецът до смъртта си остава чуждо чедо, а нашата майка веднага ще ти протегне ръце и ще те прегърне като свое дете.

— Това е вярно, това наистина е вярно! Ех, само да мога… Защото в моето старо отечество може би ще намеря всичко, само щастие няма да намеря.

— Ех! Казвах ти: забий кол, ожени се — не искаше да чуеш. А като си женен, дори да заминеш, пак ще трябва да се върнеш, освен ако поискаш и жена си да отведеш през разлудувалите се флукти 138 138 Морски вълни (лат.). — Бел.прев. , което не предполагам. Съветвах те, но какво да се прави, не искаше да слушаш!

Тук пан Заглоба захвана да се взира внимателно в лицето на Кетлинг, като явно искаше някакво обяснение от него, но Кетлинг мълчеше, само беше свел глава и забил очи в пода.

— Какво ще кажеш на това, а? — попита Заглоба след малко.

— Нямаше никаква вероятност за такова нещо — отвърна младият рицар бавно.

Заглоба почна да се разхожда из стаята, после застана пред Кетлинг, сложи ръце отзад и каза:

— А аз ти думам, че имаше! Ако нямаше, от днес нататък никога да не препаша с ремъка си ей този мой корем. Кшиша е твой приятел!

— Дано даде Бог и да остане, при все че ще ни разделят морета!

— Тогава какво?

— Нищо повече! Нищо повече! — Ти пита ли я?

— Остави ме на мира, ваша милост! И така ми е тъжно, че заминавам!

— Кетлинг, искаш ли, докато е време, да я попитам и аз?