Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Правилно! Правилно! — прекъсна го Заглоба.

— Все пак — продължи подканцлерът — по-лесно е да викаш за Пяст, отколкото да намериш тоя толкова желан кандидат, та не се чуди, ваша милост, че ще попитам кого си имал наум.

— Кого съм имал наум ли? — повтори Заглоба леко смутен. И като издаде устната си напред, сбръчка вежди. Трудно му беше да даде бърз отговор, понеже досега не само че не беше имал никого наум, но изобщо не бе имал и тия мисли, които опитният епископ подканцлер му втълпи сега. Впрочем той сам знаеше и разбираше, че подканцлерът го тегли в определена посока, но нарочно позволи това, защото то го много ласкаеше.

— Твърдях само in principio 131 131 По принцип (лат.). — Бел.прев. , че ни трябва Пяст — отговори той най-после, — но всъщност досега не съм споменал никого.

— Чувах за амбициозните намерения на княз Богуслав Радживил! — измърмори сякаш на себе си епископ Олшовски.

— Докато ноздрите ми още поемат дъх, докато една капка кръв има в гърдите ми — извика Заглоба със силата на дълбока убеденост, — това няма да стане! Аз не бих искал да живея всред такъв опозорен народ, който за награда би направил свой крал един предател и юда!

— Това е глас не само на разум, но и на гражданска добродетел! — отново измърмори подканцлерът.

„Ха! — помисли Заглоба. — Ти искаш от мене да теглиш, но аз ще те потегля.“ А Олшовски поде:

— Накъде ли ще заплаваш, изтерзан корабе на моето отечество? Какви ли бури, какви ли скали те очакват? Наистина зле ще стане, когато чужденец бъде избран за твой кормчия, но, изглежда, че така трябва да бъде, защото ти нямаш по-достоен между синовете си!

Тук епископът разпери белите си ръце, украсени с блестящи пръстени, сведе глава и каза примирено:

— И така Конде ли, лотарингецът ли или нойбургският княз?… Няма друг изход!

— Дума да не става! Пяст! — отговори Заглоба.

— Кой? — попита свещеникът. И настана мълчание.

После подканцлерът отново поде:

— Има ли поне един, за когото биха се съгласили всички? Къде е този, който така би спечелил сърцата на рицарството, че никой да не посмее да мърмори срещу избора му?… Имаше един такъв, най-големият, най-заслужилият, твой приятел, благородни рицарю, който ходеше осиян от славата като от слънце… Имаше един такъв…

— Княз Йереми Вишньовецки! — прекъсна го Заглоба.

— Точно така! Но той е в гроба…

— Жив е синът му! — отговори Заглоба.

Подканцлерът присви очи и седя известно време мълчаливо; но внезапно повдигна глава, погледна към пан Заглоба и заговори бавно:

— Благодаря на Бога, че ми вдъхна мисълта да се запозная с ваша милост. Така е! Жив е синът на великия Йереми, млад и изпълнен с надежди княз, по отношение на когото Жечпосполита има неуреден досега дълг. Но от грамадното богатство не му е останало нищо, само славата като единствено наследство. А в днешните прогнили времена, когато всеки насочва очите си само там, където ги привлича златото, кой ще изрече неговото име, кой ще има смелостта да постави кандидатурата му? Ваша милост? Да! Дали обаче ще се намерят повече такива хора? Няма нищо чудно, че този, на когото целият живот е изтекъл в героични борби по всички бойни полета, не ще се уплаши и на изборното поле високо ще отдаде почит на справедливостта… Но дали другите ще го последват?…

Тук подканцлерът се замисли, после повдигна очи и продължи:

— Бог е по-силен от всички нас. Кой знае какви са неговите присъди? Кой знае? Щом си помисля как цялото рицарство вярва и се уповава на ваша милост, наистина забелязвам с удивление, че някаква надежда нахлува в сърцето ми. Кажи ми искрено, ваша милост, дали някога за тебе е съществувало нещо невъзможно?

— Никога! — отговори Заглоба убедено.

— Ние обаче не би трябвало така изведнъж да поставяме твърде остро тая кандидатура. Нека това име да звучи в човешките уши, но нека да не изглежда много страшно на нашите противници; нека по-добре да се смеят и подиграват, та да не поставят твърде силни пречки… А може би Бог ще даде да изплава внезапно, когато другите партии взаимно осуетят своите усилия… Проправяй му постепенно път, ваша милост, и не прекъсвай тая си работа, защото това е твой кандидат, достоен за разума и опитността ти… Да те благослови Бог в тия твои намерения…

— Трябва ли да разбирам — попита Заглоба, — че ваше достойнство е мислел за княз Михал?

Епископът подканцлер извади от ръкава си малка книжка, на която с дебели букви се чернееше заглавие „Censura candidatorum“ и каза: