Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— И вечно да бъдеш с него! — добавяше мъката.

А терзанието:

— Твоя е вината!

А мъката:

— Кшиша, плачи!

Отново терзанието:

— С това няма да изкупиш вината си!

И отново мъката:

— Направи каквото щеш, но го утеши.

— Володиовски ще го убие! — отговори веднага терзанието. Студена пот обля Кшиша и тя седна на леглото. Силната светлина на луната нахлуваше в стаята, която при белите отблясъци на месеца изглеждаше някак странно и страшно.

„Какво значи това? — мислеше Кшиша. — Ето там Баша спи, виждам я, луната свети в лицето й, а нито зная кога е дошла, кога се е съблякла и си е легнала. Не съм заспивала нито за миг, но, изглежда, че горката ми глава е вече съвсем объркана…“

С такива размисли тя си легна отново, но веднага мъката и терзанието също седнаха върху ръба на леглото й, също като две самодиви, които според волята си се гмуркаха в лунния блясък или отново изплаваха от тая сребърна бездна.

— Днес изобщо няма да спя! — каза си Кшиша.

И почна да мисли за Кетлинг и заедно с това да страда все по-силно.

Внезапно всред нощната тишина се обади жалният глас на Баша.

— Кшиша!

— Ти не спиш ли?

— Присъни ми се, че някакъв турчин прониза със стрела пан Михал. Господи Иисусе Христе! Сън, празна работа! Но чак треска ме тресе! Да се помолим, дано Бог отмени нещастието!

Главата на Кшиша като светкавица преряза мисълта: „Дано го прониже някой!…“ Но веднага се ужаси от собствената си злина и макар че трябваше да има свръхчовешка сила, за да може тъкмо в тоя момент да се моли за щастливото завръщане на Володиовски, все пак каза:

— Добре, Баша!

После двете станаха от леглата, коленичиха с голи колене върху обления от лунната светлина под и започнаха да четат молитва. Гласовете им се следваха един друг, като ту се повишаваха, ту се снишаваха. Човек би казал, че стаята се бе превърнала в манастирска килия, в която две бели монахинки четат нощни молитви.

На другия ден Кшиша беше вече по-спокойна, защото между преплетените пътечки и безпътицата си беше избрала безкрайно тежък, но не и погрешен път. Тръгнеше ли по него, тя поне знаеше къде ще стигне. Преди всичко обаче реши да се види с Кетлинг и да поговори с него за последен път, за да го предпази от някакво нещастие. Това не й се удаде лесно, тъй като Кетлинг не се показа през следващите няколко дни и не се връщаше за през нощта.

Кшиша започна да става преди разсъмване и да ходи в близката черква на доминиканците с надежда, че ще го срещне някоя сутрин и ще поговори с него насаме.

И наистина след няколко дни го срещна при самия вход. Щом я забеляза, той свали шапка, склони мълчаливо глава и стоеше, без да мръдне; лицето му беше уморено от безсъние и страдание, очите хлътнали, по слепите му очи имаше златисти петна; нежната кожа на лицето му бе станала восъчна и той изглеждаше просто като чудно цвете, което вехне. При вида му сърцето на Кшиша се разкъса на две и макар че всяка решителна стъпка й струваше извънредно много, понеже по природа беше несмела, все пак първа му протегна ръка и каза:

— Дано Бог те утеши, ваша милост, и да ти прати забрава.

Кетлинг взе ръката й, допря я до пламналото си чело, после до устата си, до която я притиска дълго и с цялата си сила, и най-после заговори с глас, пълен със смъртна тъга и примирение:

— Няма за мене утеха, нито забрава!…

По едно време Кшиша трябваше да употреби цялата си воля, за да не преметне от жал ръце на шията му и да викне: „Обичам те повече от всичко! Вземи ме!“ Тя чувстваше, че ако я обори плач, ще постъпи така; затова дълго време стоя пред него в мълчание и се бореше със сълзите си. Най-сетне обаче се овладя и заговори спокойно, макар и много бързо, защото не можеше да си поеме дъх:

— Може би това ще ти донесе някакво облекчение, ако кажа, че няма да бъда ничия… Аз отивам в манастир… Никога не мисли зле за мене, ваша милост, аз и така съм вече нещастна! Обещай ми, ваша милост, дай ми честна дума, че пред никого няма да се изтървеш за чувствата си към мене… че няма да ги признаеш… че онова, което беше, не ще откриеш нито на приятел, нито на роднина. Това е моята последна молба. Ще дойде време, когато ваша милост ще узнаеш защо правя това… Но и тогава бъди снизходителен към мене. Днес няма да кажа повече, защото не мога от мъка. Обещай ми това, ваша милост, и така ще ме утешиш поне малко, а иначе сигурно ще умра!

— Обещавам и давам честна дума! — отговори Кетлинг.

— Бог да те възнагради, ваша милост, а аз благодаря от цялото си сърце! Но и пред хората показвай спокойно лице, за да не би някой да се досети нещо. Време ми е да си вървя. Ти, ваша милост, си толкова добър, че нямам думи. Отсега нататък вече няма да се виждаме насаме, а само при хора. Кажи ми още, че не се чувстваш обиден от мене… Защото мъката е едно, а обидата друго… На Бога ме отстъпваш, не на някого другиго… помни това!