Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Искаш ли да влезеш, ваша милост панно? — попита Кетлинг и даде знак на лакея да отвори вратата.

— Да влезем — каза Кшиша.

— Вървете сами — обади се пан Заглоба. — Вие сте млади и имате здрави крака, а аз съм се навървял достатъчно. Отивайте, отивайте, аз ще остана тук с лакея. Ако прочетете и по няколко молитви, няма да се сърдя, че сте се забавили, ще си почина през това време.

И те влязоха.

Той я хвана за ръка и я поведе по дългия коридор. Не притискаше до сърцето си тая ръка: вървеше спокоен и съсредоточен. Страничните прозорчета осветяваха едно след друго фигурите им, които после отново потъваха в мрака. Нейното сърце се бе разтуптяло, защото те оставаха за пръв път насаме, но неговото спокойствие и мило отношение успокояваха и нея. Най-после излязоха на тераската отдясно в черквата, вече отвъд троновете за духовниците, близо до главния олтар.

Най-напред коленичиха и почнаха да се молят. Черквата беше тиха и пуста. Две свещи горяха пред главния олтар, но цялата тази вътрешна част на храма беше потънала в тържествен полумрак. Само от пъстрите прозорци падаха разноцветни блясъци върху тия две чудни лица, вглъбени в молитва, спокойни, подобни на лица на херувими.

Кетлинг стана прав и зашепна, защото не смееше да повишава глас в черквата:

— Погледни, пани, ония кадифени облегала: по тях има следи, където са се опирали главите на краля и кралицата. Кралицата сядаше от тая страна, по-близо до олтара. Седни, пани, на нейното място…

— Вярно ли е, че тя през целия си живот е била нещастна? — прошепна Кшиша, като сядаше.

— Нейната история съм слушал още като дете, разказваха я по всички рицарски замъци. Може би е била нещастна, понеже не е могла да се ожени за оня, когото обикнало сърцето й.

Кшиша опря глава на същото място, на което имаше вдлъбнатина, направена от главата на Мария Людвика, и притвори очи; някакво болезнено чувство стисна гърдите й; някакъв хлад лъхна внезапно от пустия храм и смрази спокойствието, което само допреди миг изпълваше цялото й същество. Кетлинг я гледаше мълчаливо; настана истинска черковна тишина.

После Кетлинг се свлече бавно пред краката на Кшиша и така заговори с развълнуван, но твърд глас:

— Не е грях това, че на свято място коленича пред тебе, защото къде, ако не в черквата, трябва да идва чистата любов за благослов! Аз те обичам повече от здраве, обичам те над всяко земно благо, обичам те с душата си, обичам те със сърцето си и тук, пред олтара, ти признавам моята любов!…

Лицето на Кшиша побледня като платно. Облегната с глава върху кадифето на облегалото, нещастната девойка дори не се помръдна, а той продължаваше да говори:

— Прегръщам нозете ти и те моля за присъда: с небесна радост ли да си отида, или с непоносима мъка, която не ще мога да преживея…

Тук той почака малко за отговор, но като не го получи, така наведе глава, че тя почти докосваше стъпалата на Кшиша, и изглежда, че го овладяваше все по-голямо вълнение, защото гласът му трепереше, сякаш в гърдите не му достигаше въздух.

— В твоите ръце отдавам щастието и живота си. Милост чакам, че ми е страшно тежко…

— Да се помолим за Божие милосърдие! — извика внезапно Кшиша и падна на колене.

Кетлинг не разбра, но не посмя да се противопостави на това желание и пълен с очакване и безпокойство, коленичи до нея и отново започнаха да се молят.

От време на време в пустата черква се чуваха засилените им гласове, на които ехото придаваше странни и жални тонове.

— Боже, бъди милостив! — обади се Кшиша.

— Боже, бъди милостив! — повтори Кетлинг.

— Смили се над нас!

— Смили се над нас!

По-нататък тя вече се молеше тихо, но Кетлинг видя, че плач разтърсва цялата й снага. Кшиша дълго не можа да се успокои; после, след като се успокои, дълго още стоеше коленичила, без да мръдне, най-сетне стана и каза:

— Да вървим…

Отново излязоха на дългия коридор. Кетлинг очакваше, че по пътя ще получи някакъв отговор и я гледаше в очите, но напразно. Тя вървеше бързо, сякаш желаеше колкото може по-скоро да се намерят в стаята, където ги чакаше Заглоба.

А когато бяха вече на двайсетина крачки от вратата, рицарят я хвана за края на роклята.

— Панно Кристино! — каза той. — В името на всичко свято…

Тогава Кшиша се обърна, грабна толкова бързо ръката му, че той нямаше време да окаже и най-малка съпротива, и мигновено я притисна до устата си.

— Обичам те с цялата си душа, но никога няма да бъда твоя! — отговори тя.