Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Кетлинг и тук изпълняваше задълженията на домакин, защото, макар и чужденец по произход, най-добре познаваше столицата и навсякъде имаше много познати, чрез които можеше да улесни всичко. Той надминаваше себе си в любезностите и почти отгатваше мислите на дамите и преди всичко на Кшиша. И те го обикнаха искрено, а пани Маковецка, предупредена вече от пан Заглоба, гледаше на него и на Кшиша все по-благосклонно и ако досега не беше говорила нищо с девойката, причината бе, че и той мълчеше. Но на благородната „леличка“ се струваше, че е и естествено, и благоприлично кавалерът да услужва на девойката особено щом той беше истински блестящ рицар, който на всяка крачка среща прояви на почит и дружелюбност не само от по-низшите, но и от по-високопоставените от него — така умееше да печели всички със своята наистина чудна хубост, обноски, сериозност, щедрост, нежност в мирно време, храброст — при война…

„Ще стане както Бог даде и както реши мъжът ми — мислеше си пани столникова, — но аз няма да им преча.“

Благодарение на тия сметки на „леличката“ Кетлинг сега биваше с Кшиша по-често, отколкото в собствения си дом, и по-дълго прекарваше с нея. Пък и цялата компания сега се движеше заедно. Заглоба обикновено вземаше под ръка самата столникова, Кетлинг — Кшиша, а Баша, като най-млада, тичаше сама и ту ги изпреварваше, ту се спираше пред сергиите, за да погледа стоките и разните задморски чудесии, които не беше виждала никога досега. Кшиша постепенно свикна с Кетлинг и когато сега се облягаше на ръката му, когато слушаше говора му или гледаше благородното му лице, сърцето й не биеше в гърдите с по-раншното безпокойство, тя не губеше самообладание, не я обхващаше смущение, а изпитваше безкрайно и упоително блаженство. Те бяха винаги заедно; коленичеха един до друг в черквите, гласовете им се смесваха в молитвите и песните на богомолците.

Кетлинг познаваше добре състоянието на сърцето си; Кшиша, било по липса на смелост, било защото искаше да измами себе си, не си бе казала: „Обичам го“ — но се обикнаха извънредно силно. А понеже покрай това между тях се завърза голямо приятелство, понеже извън любовта те се обичаха и като приятели, а за самата любов досега не си бяха рекли нищо, времето им минаваше като сън и слънцето грееше над тях.

За Кшиша скоро щяха да го заслонят облаците на гризенето на съвестта, но сега беше време на спокойствие. Именно поради сближаването й с Кетлинг, поради свикването й с него, поради приятелството, което разцъфна между тях заедно с любовта, тревогите на Кшиша се свършиха, впечатленията не бяха толкова бурни, утихнаха вълненията на кръвта и въображението. Ето, те бяха близо един до друг, беше им добре заедно и като се отдаваше с цялата си душа на тая очарователна близост, Кшиша не искаше да мисли, че тя ще се свърши някога и че за разпръскването на илюзията е достатъчна само една дума на Кетлинг: „Обичам!“

Тая дума беше скоро изречена. Веднъж, когато пани столникова и Баша бяха при една болна роднина, Кетлинг увеща Кшиша и пан Заглоба да посетят кралския замък, който Кшиша не беше посетила досега, но за чиито рядкости се разправяха чудеса по цялата страна. Тръгнаха тримата. Щедростта на Кетлинг им отвори всички врати и Кшиша бе приветствана с толкова дълбоки поклони на вратарите, сякаш беше кралица, която влизаше в собствената си резиденция. Кетлинг, който познаваше отлично замъка, я водеше из великолепни зали и покои. Те разгледаха teatrum, кралската баня; спираха се пред картини, които представляваха битките и победите на Зигмунт и Владислав над източната паплач; излязоха на терасите, от които погледът обгръщаше грамадни пространства от околността. Кшиша не можеше да се овладее от възхищение, а той й обясняваше и показваше всяко нещо, но от време на време замлъкваше и като поглеждаше в тъмносините й очи, сякаш казваше с поглед: „Какво значат всички тия чудеса пред тебе, чудо! Какво значат тия съкровища пред тебе, съкровище!“

А девойката разбираше тоя безмълвен говор. После той я заведе в един от кралските покои и като застана пред една скрита в стената врата, каза:

— Оттук може да се отиде чак в катедралата. Това е дълъг коридор, който свършва с тераска близо до главния олтар. От тази тераска обикновено кралят и кралицата слушат богослужението.

— Аз зная добре тоя път — отговори Заглоба, — защото бях конфидент 119 119 Доверено лице (лат.). — Бел.прев. на Ян Казимеж, а Мария Людвика ме обичаше пламенно, та двамата често ме канеха на литургия със себе си — и за да се радват на моята компания, и за да укрепват набожността си.