Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

P. scriptum. Купих от пътуващи арменци хермелинови кожи за палто, много високо качество; ще го донеса за панна Кшиша, а нашето хайдуче ще получи турски сушени плодове.“

— Нека пан Михал си ги изяде сам, аз не съм дете! — обади се Баша, а бузите й пламнаха сякаш от внезапно неприятно чувство.

— Ти не искаш ли да го видиш? Сърдиш ли му се? — попита Заглоба.

Но тя само измърмори нещо съвсем тихо и наистина даде воля на гнева си, като мислеше колко леко гледа на нея пан Михал, и за дроплите, и за оня пеликан, който беше възбудил особено много любопитството й.

През време на четенето Кшиша седеше със затворени очи, обърната с гръб към светлината, и това беше истинско щастие, защото околните не можеха да видят лицето й; иначе веднага биха разбрали, че в нея става нещо необикновено. Случилото се в черквата, а после писмото на пан Володиовски бяха за нея сякаш два удара с чук. Изчезна чудният сън и от тоя момент девойката се изправи лице срещу лице с тежката като бедствие действителност. Тя не можеше да събере изведнъж мислите си и само неясни, мъгляви чувства бушуваха в сърцето й. Володиовски заедно с писмото си, със съобщението за своето пристигане и с хермелиновите кожи й се стори съвсем плосък, почти отвратителен. В същото време Кетлинг никога не й беше бивал по-скъп. Скъпа й беше самата мисъл за него, скъпи думите му, любимо лицето му, скъпа неговата тъга. Но ето че тя ще трябва да се откаже от любовта, от възхищението, от това, към което се стреми сърцето й, протягат се ръцете й, да остави любимия човек в отчаяние, във вечна скръб, в страдания и да отдаде душата и тялото си на другиго, който става почти омразен само заради това, че е друг.

„Няма да надвия себе си, няма да мога!“ — викаше Кшиша в душата си.

И чувстваше това, което чувства пленничка, на която връзват ръцете; но тя сама се беше вързала, защото навремето си можеше да каже на Володиовски, че ще му бъде сестра и нищо повече.

Тук Кшиша си спомни оная целувка, приета и дадена, и я обзе срам и презрение към самата себе си. Дали тя обичаше вече тогава Володиовски? Не! В сърцето й нямаше обич, а покрай съчувствието само любопитство и кокетство, прикрити с привидно сестринско чувство. Едва сега тя разбра, че между целувката от силна любов и целувката, предизвикана от разбушувалата се кръв, има разлика като между ангел и дявол. Освен презрение у Кшиша се надигна и гняв, но душата й започна да се бунтува и срещу Володиовски. Той също така беше виновен; защо цялото покаяние, терзание и разочарование трябва да пада само върху него? Защо и той да не вкуси от тоя горчив хляб? Нима тя няма право да му каже, когато той се върне:

— Излъгах се… съжалението към ваша милост взех за любовно чувство; и ти си се излъгал; сега ме остави, както те оставих аз!…

Внезапно страхът от отмъщението на страшния мъж направи да настръхне косата й, страх не за нея самата, а за любимата глава, върху която това отмъщение със сигурност щеше да се стовари. Във въображението си тя видя Кетлинг изправен на бой с тоя зловещ фехтовчик над фехтовчиците, а после как пада като цвете, подсечено с коса; видя неговата кръв, побледнялото му лице, затворените му навеки очи — и страданията й превишиха всяка мярка.

Тя стана бързо и отиде в стаята си, за да се махне от очите на хората, да не слуша разговорите за Володиовски и за близкото му завръщане. В сърцето й се надигаше все по-голямо озлобление срещу малкия рицар.

Но терзанието и мъката я последваха; те не я напуснаха, когато се молеше; седнаха на леглото й, когато си легна в него съсипана, и започнаха да й говорят.

— Къде е той? — питаше мъката. — Ето и досега не се е върнал в странноприемницата; ходи през нощта и кърши ръце. Ти би искала да бъдеш слънце за него, кръвта от сърцето си би дала за него, а го напои с отрова, нож заби в сърцето му…

— Ако не беше твоето кокетство, ако не беше желанието ти да примамваш всеки, когото срещнеш — говореше терзанието, — всичко би могло да бъде другояче, а сега ти остава само отчаянието. Твоя е вината! Твоя е тая голяма вина! Няма вече изход, няма вече спасение за тебе, а само срам, само болка, само плач…

— Как коленичеше той пред тебе в черквата… — отново говореше мъката. — Цяло чудо, че не ти се пръсна сърцето, когато те гледаше в очите и те молеше да се смилиш над него. Добре беше да се съжалиш над чуждия, а какво остава сега за него, за любимия, за най-милия! Благослови го, Боже, утеши го, Боже!

— Ако не беше твоята плахост, най-милият на сърцето ти можеше да си тръгне радостен — повтаряше терзанието — и ти би могла да отидеш в прегръдките му като избраница, като съпруга…