Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Аз доведох Кшиша до това — повтаряше си той с горчивина и болка, — аз я доведох, ето защо не е достойно да замина, без да й кажа нито дума.

Тогава какво? Да й направи ли предложение и да замине като годеник на Кшиша?

Но ето, че облечена с бяло и самата бяла-беленичка като восъчна фигурата на Ануша Борзобогата изведнъж се изправяше пред очите на рицаря така, както я беше сложил в ковчега.

— Поне на това имам право — казваше тази фигура, — да ме жалиш и да тъгуваш за мене. Отначало искаше да ставаш монах, цял живот да ме оплакваш, а сега вземаш друга, преди още душичката ми да е успяла да долети до небесните порти. Ах, почакай! Нека по-напред да стигна до небесата, нека престана да виждам тая земя…

И на рицаря се струваше, че е някакъв клетвопрестъпник спрямо тая светла душица, чиято памет трябва да почита и пази като светиня. Обземаше го и мъка, и безкраен срам, и презрение към самия себе си. Желаеше смъртта.

— Анушка! — повтаряше той на колене. — Аз не ще престана да те оплаквам до смъртта си, но какво да правя сега?

Бялата фигура не отговаряше нищо на това, разсейваше се като лека мъгла, а вместо нея във въображението на рицаря се появяваха очите на Кшиша и нейната уста, покрита с нежен мъх, а заедно с тях и съблазни, от които горкият воин се отърсваше като от татарски стрели. И той би устоял на самите съблазни, но в същото време съвестта му казваше: зле ще сториш, ако заминеш и оставиш посрамена почтената девойка, която ти доведе до грях.

Така се колебаеше сърцето на рицаря на две страни всред несигурност, тревога, мъка. Навремени го обземаше желание да отиде, да признае всичко на пан Заглоба и да се посъветва с тоя човек, чийто разум намираше изход от всяка трудност. Та нали той бе предвидил всичко, предварително беше казал какво значи да започваш приятелство с жени…

Но тъкмо това съображение въздържаше малкия рицар. Той си спомни колко рязко бе викнал на пан Заглоба: „Ти, ваша милост, не обиждай Кшиша!“ Но кой обиди Кшиша? Кой сега се питаше дали не е по-добре да я остави като някаква прислужница и да си замине?

— Ако не беше клетата покойница, нито минута нямаше да се колебая — каза си малкият рицар — и никак нямаше да се тревожа; напротив, щях да се радвам в душата си, че съм вкусил такава рядкост!

А след малко измърмори:

— И сто пъти с готовност бих вкусил!

Но като видя, че изкушенията отново го налягат, той се отърси енергично от тях и така започна да разсъждава:

„Тръгна тя! Щом веднъж постъпих като човек, който желае не приятелство, а очаква наслади от Купидон, тогава трябва вече и по-нататък да вървя по тоя път и утре да кажа на Кшиша, че я искам за жена.“

Тук той се позамисли малко, после продължи да размишлява така:

„… С това поискване на ръката й и днешната конфиденция 99 99 Интимност (лат.). — Бел.прев. ще придобие напълно почтен характер, а утре ще мога да си позволя и нови…“

На това място обаче той се плесна с длан по устата.

— Тю! — каза. — Навярно цял чамбул дяволи седи зад яката ми!

Но вече не се отказа от мисълта за предложение и разсъждаваше, че ако с това засегне любимата покойница, тогава може да измоли прошка от нея с литургии и благочестие, с което едновременно ще й покаже, че винаги мисли за нея и не престава да я почита.

Освен това, ако хората вземат да се чудят и да се надсмиват, че само преди няколко седмици искаше от скръб да става монах, а сега вече се е обяснил на друга в любов, срамът ще бъде само негов, докато в противен случай невинната Кшиша ще трябва да дели с него и срама, и вината.

— Тогава утре ще й поискам ръката, другояче не може! — каза той накрая.

След тия думи значително се успокои и като прочете молитвите си и се помоли горещо за Ануша, заспа. А когато на другия ден се събуди, повтори:

— Днес ще й поискам ръката!…

Но това не беше така лесно, защото пан Михал не искаше да съобщава на всички, а по-напред да поговори с Кшиша и тогава да действа по-нататък. Не щеш ли, пан Нововейски пристигна още от сутринта и сякаш се намираше едновременно навсякъде.

Кшиша се движеше през целия ден като отровена: беше бледа, уморена и току навеждаше очи; понякога така се изчервяваше, та червенината обхващаше дори шията; понякога устните й трепереха като да заплаче; или пък биваше някак сънлива и отмаляла.

На рицаря беше трудно да се приближи до нея и особено да останат насаме за по-дълго време. Наистина той можеше просто да я изведе навън на разходка, защото времето беше чудесно и по-рано би направил това без никакви угризения, но сега не смееше, тъй като му се струваше, че веднага всички ще се досетят каква му е целта — всички ще отгатнат, че ще иска ръката й.