Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Внезапно в пруста се чуха стъпките на Баша и детският й глас, който повтаряше:

— Студ! Студ! Студ!

Володиовски отскочи от Кшиша като уплашен рис от жертвата си, а в тоя момент Башка се втурна шумно, като продължаваше да повтаря:

— Студ! Студ! Студ!

Ненадейно тя се препъна о гергефа, паднал насред стаята. Тогава се спря и като гледаше смаяна ту гергефа, ту Кшиша, ту малкия рицар, рече:

— Какво е това? Да не сте се замервали като с топка?

— А къде е лелинка? — попита Дрогойовска и се мъчеше да изтръгне от развълнуваната си гръд спокоен и естествен глас.

— Лелинка слиза бавно от шейната — отговори Баша със също променен глас.

И подвижните й ноздри се размърдаха няколко пъти. Тя погледна още веднъж и пан Володиовски, който в това време вдигаше гергефа, после внезапно излезе от стаята.

Но в тоя момент влезе пани столникова, а пан Заглоба слезе отгоре и подхванаха разговор за пани лвовската подкоможина.

— Не знаех, че тя е кръстница на пан Нововейски — каза пани столникова, — а той трябва да й е доверил нещо, защото тя страшно атакуваше Баша с него.

— А Баша какво? — попита Заглоба.

— Баша ли! Каквато си е кекерица! Каза на пани подкоможина: „Той няма мустаци, а аз ум и — и не се знае кой пръв ще дочака онова, което му липсва.“

— Знаех, че тя няма да се обърка, но кой я знае какво наистина си мисли. Женска хитрост!

— При Баша каквото е на сърцето, това е на езика. Пък и аз вече съм казвала на ваша милост, че тя още не чувства волята божия; Кшиша повече.

— Лелинко! — обади се Кшиша внезапно.

По-нататъшният разговор бе прекъснат от слуга, който заяви, че вечерята е сложена. И всички отидоха в столовата, само Баша я нямаше.

— Къде е панна Баша? — попита пани столникова слугата.

— В конюшнята. Казах й, че вечерята е готова, а тя отговори: „хубаво“ и отиде в конюшнята.

— Да не й се е случило нещо неприятно? Тя беше толкова весела! — рече пани Маковецка, като се обърна към Заглоба.

Изведнъж малкият рицар, чиято съвест беше неспокойна, каза:

— Ще отида за нея!

И отиде. Намери я наистина току зад вратата на конюшнята, седнала върху купчинка сено. Тя беше толкова замислена, че дори не го забеляза, когато влизаше.

— Панно Барбаро! — каза малкият рицар и се наведе над нея. Баша трепна, сякаш събудена от сън, и вдигна към него очи, в които Володиовски с най-голямо изумление видя две големи като бисерни зърна сълзи.

— За Бога! Какво ти е, ваша милост панно? Плачеш ли?

— Ами! Откъде накъде! — извика Баша и скочи. — Откъде накъде! Това е от студа!

И се засмя весело, но тоя смях беше малко принуден. После, за да отклони вниманието от себе си, посочи преградата, в която се намираше турският жребец, подарен на Володиовски от хетмана, и каза бързо:

— Ти, ваша милост, разправяше, че при тоя кон не може да се влиза, нали? Ще видим!

И докато пан Михал успее да я спре, тя скочи в преградата. Дивият жребец веднага започна да присяда на задницата си, да тропа с крака и да остри уши.

— За Бога! Той може да те убие, ваша милост панно! — викна Володиовски и скочи подир нея.

Но Баша вече потупваше с цяла длан жребеца по врата и повтаряше:

— Нека ме убие! Нека ме убие! Нека ме убие!…

А конят обърна към нея димящите си ноздри и пръхтеше тихо, сякаш доволен от милувките.

Всички нощи на Володиовски бяха нищо в сравнение с тая, която прекара след случката с Кшиша. Защото той изневери на паметта на своята покойница, споменът за която все пак му беше скъп; измами доверието на живата, злоупотреби с приятелството, пое известни задължения, постъпи като човек без съвест. Друг воин не би искал и да знае за такава една целувка и най-много би засукал мустак, като си спомни за нея; но пан Володиовски, особено след смъртта на Ануша, беше много добросъвестен, като всеки човек с оболяла душа и разкъсано сърце. Така че какво му предстоеше сега? Как трябваше да постъпи?

Оставаха само няколко дни до заминаването му, което можеше да пресече и тури край на всичко. Но достойно ли бе да замине, без да каже нито дума на Кшиша, и да я остави така, както се оставя една обикновена прислужница, от която си откраднал целувка? При тая мисъл храброто сърце на малкия рицар изтръпваше. Дори при това раздвоение, в което бе изпаднал сега, мисълта за Кшиша го изпълваше с блаженство, а споменът за целувката го пронизваше със сладостни тръпки.

При тоя спомен бяс го хващаше срещу самия себе си, но въпреки всичко не можеше да се противопостави на чувството на сладост и блаженство. Все пак цялата вина той поемаше върху себе си.