Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Кшиша присви очи.

— Не се сърдя! — каза тя.

— Ех, защо няма как да те целувам по нозете в тая шейна! — възкликна Володиовски.

Някое време се движиха и в мълчание, само шейнилата съскаха по снега, а изпод конските копита падаше град от снежни бучки.

После Володиовски се обади отново:

— Чак ми е чудно, че имаш хубави чувства към мене!

— По-чудно е, че ваша милост ме обикна толкова бързо… При тия думи лицето на пан Володиовски стана сериозно и той заговори така:

— Кшишо! Може би ти преценяваш зле, че преди да се отърся от болката по една, вече обикнах друга. Признавам ти също като на изповед, че навремето си бях стеснителен. Но сега работата е друга. Аз не съм забравил клетата покойница и никога няма да я забравя; обичам я досега и ако ти знаеше колко сълзи има в мене по нея, сама би заридала над мене…

Тук гласът на малкия рицар секна, понеже се развълнува силно и може би затова не забеляза, че тия думи сякаш не правеха особено голямо впечатление на Кшиша.

И отново настана кратка тишина, която тоя път прекъсна Кшиша:

— С всички сили ще гледам да те утешавам, ваша милост.

А малкият рицар отговори:

— Затова именно те обикнах толкова бързо, защото ти още от първия ден започна да ми превързваш раната. Какъв ти бях аз? Никакъв! А ти веднага се залови за това, понеже в сърцето си хранеше милосърдие към нещастника. Ах! Много, много съм ти задължен! Който не знае това, може би ще ме укорява, че през ноември исках да ставам монах, а през декември се каня да се женя. Пръв пан Заглоба е готов да ми се подиграва, той винаги обича да се шегува, когато му падне случай — но нека се подиграва колкото си ще! Пет пари не давам за това, особено щом укорът ще падне само върху мене, а не върху тебе…

Тук Кшиша се загледа в небето, замисли се и накрай каза:

— Трябва ли непременно да съобщим на хората за нашето споразумение?

— Как така?

— Ти, ваша милост, заминаваш след няколко дни, нали?

— Макар да не ми се ще, принуден съм.

— Аз пък нося траур за баща си. Защо да се излагаме на хорските приказки? Споразумението нека си остане между нас, а хората да не знаят, докато ти, ваша милост, не се върнеш от Рус. Съгласен?

— И на сестра си ли да не казвам?

— Сама ще й кажа, но след заминаването ти, ваша милост.

— А на пан Заглоба?

— Пан Заглоба много би се подигравал с мене, клетата. По-добре да не му казваме нищо! Баша също би ми досаждала и без това напоследък нещо я прихващат и настроението й се мени като никога. По-добре да мълчим!

Тук Кшиша отново повдигна нагоре тъмните си очи:

— Бог над нас е свидетел, а хората нека не знаят нищо.

— Виждам, че умът ти, ваша милост панно, е равен на твоята хубост. Съгласен съм! Тогава Бог да ни е свидетел — амин! Облегни се с раменцето си на мене, защото, щом вече се разбрахме, скромността не е против това. Не бой се! Вчерашното и да искам не мога да си го позволя, че трябва да гледам конете.

Кшиша удовлетвори желанието на рицаря, а той се обади отново:

— Винаги когато сме насаме, говори ми по име.

— Не ми е някак лесно — отговори тя с усмивка. — Никога не ще посмея!

— А аз посмях!

— Защото ти, ваша милост, си рицар, защото си смел, защото си войник…

— Кшишка, моя любима!

— Мих…

Но Кшиша не посмя да довърши и закри лице с маншона си.

След някое време пан Михал зави към къщи и вече не говориха много по пътя, само току пред портата малкият рицар попита още:

— А след вчерашното… знаеш… много ли ти беше тъжно?

— Беше и срамно, и тъжно, но… чудесно! — добави тя тихо. И веднага си придадоха равнодушен израз на лицата, та никой да не познае какво се беше случило между тях.

Но това беше излишна предпазливост, тъй като никой не им обърна внимание.

Наистина Заглоба и пани столникова изтичаха чак в трема, за да посрещнат двете девойки, но очите им бяха обърнати само към Баша и Нововейски.

Баша беше червена, неизвестно дали от студа или от някакво вълнение, а Нововейски бе като отровен. И още в трема започна да се сбогува с пани столникова. Тя напразно го задържаше, напразно и сам Володиовски, който беше в отлично настроение, го увещаваше да остане на вечеря; извини се, че е служебно зает, и замина.

Тогава пани столникова, без да каже нищо, целуна Баша по челото — а тя веднага избяга в стаята си и не се върна чак до вечерята.

Едва на другия ден пан Заглоба я издебна сама и я попита:

— Е, какво, хайдучето ми, Нововейски сякаш гръм го е ударил?

— Аха! — отговори тя, като потвърждаваше с глава и мигаше с очи.