Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Аз не отричам нищо у Баша!

— Не е там работата да не й отричаш добродетелите, ами да й станеш мъж. Но ти предпочиташ Кшиша!

— Кшиша ми е приятел.

— Приятел ли, защо не приятелка? Може би защото има мустаци! Приятел съм ти аз, приятели са ти Скшетуски, Кетлинг. Ти не се нуждаеш от приятел, ами от приятелка. Кажи си го ясно и не хвърляй прах в очите. Пази се, Михале, от приятел от женски пол, дори когато има мустачки, защото или ти на него ще изневериш, или той на тебе. Дяволът не спи и с удоволствие сяда между такива приятели, exemplum 95 95 Пример (лат.). — Бел.прев. : Адам и Ева, които започнали да се сприятеляват, но това приятелство заседнало като кост в гърлото на Адам.

— Ти, ваша милост, не обиждай Кшиша, аз по никой начин няма да търпя това.

— Нека Бог бди над нейните добродетели! Тя не може да се сравни с моето хайдуче, но е добра девойка! Аз съвсем не я обиждам, ще ти кажа само, че когато седиш при нея, така ти горят бузите, като че ли някой ги е изпощипал, мустачките си мърдаш, косата ти настръхва, пухтиш, ситниш и подскачаш като гривек — а всичко това са белези на похотта ти. На другиго приказвай ти за приятелство, аз съм стар врабец!

— Толкова стар, че виждаш, ваша милост, и това, което го няма.

— Дано да се лъжа! Дано да мислиш за моето хайдуче! Михале, лека ти нощ! Вземай хайдучето! Хайдучето е още по-хубаво! Вземай хайдучето, вземай хайдучето!…

След тия думи пан Заглоба стана и излезе от стаята.

Пан Михал се мяташе през цялата нощ в леглото и не можеше да заспи, защото през цялото време в главата му се въртяха неспокойни мисли. Той виждаше пред очите си лицето на Дрогойовска, нейните очи с дълги ресници и устата й, покрита с лек мъх. Понякога задрямваше, но виденията не изчезваха. Като се събудеше, мислеше за думите на Заглоба и си спомняше колко рядко умът на тоя човек се е излъгвал в нещо. Понякога полунасън, полунаяве пред него се мяркаше розовият лик на Баша и тая гледка го успокояваше; но веднага Кшиша отново заместваше Баша. Обърне се горкият рицар към стената — вижда очите й; обърне се към тъмното в стаята — вижда очите й, а в тях някакво безсилие, някакво насърчаване. От време на време тия очи се притваряха, сякаш искаха да кажат: „Нека бъде волята ти!“ И пан Михал чак сядаше на леглото и се кръстеше.

На разсъмване сънят съвсем отлетя от него. Тогава му стана тежко, неприятно. Обзе го срам и той почна горчиво да се укорява, че не вижда пред себе си покойната си любима, че не с нея са пълни очите му, сърцето, душата, а с тая, живата. Стори му се, че е сгрешил пред паметта на Ануша, и трепна веднъж, втори път, скочи от леглото, при все че беше още тъмно, и започна да чете утринни молитви.

А когато ги свърши, допря пръст до челото си и рече:

— Трябва да замина колкото може по-скоро и веднага да потисна това приятелство, понеже пан Заглоба може би има право…

После, вече по-весел и по-спокоен, седна да закусва. След закуската се фехтува с Баша и навярно за пръв път забеляза, че тя просто го грабваше — толкова беше хубава с издутите си ноздри и задъхана гръд.

Той сякаш избягваше Кшиша, а тя забеляза това и го следваше с разширените си от удивление очи. Но той избягваше дори погледа й. Сърцето му се късаше, но издържа.

Следобед пан Михал ходи с Баша в килера за стари неща, където Кетлинг имаше втори склад на оръжия. Тук той й показа разни оръжия, като й обясняваше как се борави с тях. После стреляха в мишена с астрахански лъкове.

Девойката беше щастлива от забавлението и се разчурулика като никога, та пани столникова трябваше да й прави бележки.

Така изтече вторият ден. На третия отидоха двамата със Заглоба във Варшава, в Даниловичевския дворец, за да узнаят нещо за датата на заминаването, а вечерта пан Михал заяви на жените, че след една седмица непременно тръгва.

Като казваше това, той се мъчеше да говори небрежно и весело. Към Кшиша дори не погледна.

Обезпокоената девойка се опитваше да му задава разни въпроси. Той отговаряше учтиво, приятелски, но повече се занимаваше с Баша.

Заглоба смяташе, че това е вследствие неговите съвети, и потриваше ръце от радост. Но понеже от окото му не можеше да се крие нищо, той забеляза тъгата на Кшиша.

„Натъжи се! Явно, че се натъжи! — мислеше си той. — Няма нищо! Обикновена женска работа. Но Михал веднага се промени, по-скоро, отколкото предполагах. Добър човек е той, макар че винаги е бил ветрогон в чувствата си и ветрогон ще си остане.“

Но пан Заглоба имаше всъщност добро сърце, та веднага му домъчня за Кшиша.