Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Наистина и пан Заглоба не отиде у лвовската пани подкоможина, но имаше обичай да спи следобед понякога по два-три часа, като твърдеше, че това го предпазва от тромавост и прави да е с добро настроение вечер; и наистина той се повъртя още около един час и почна да се готви да си отиде в стаята. Сърцето на Кшиша заби неспокойно.

Но какво разочарование я чакаше! Защото пан Михал също скочи и излезе заедно с него.

„Скоро ще се върне“ — помисли Кшиша.

И като взе гергефа, залови се да бродира сърмено дъно за калпачето, което искаше да подари на пан Михал за път.

Очите й обаче постоянно се вдигаха и се насочваха чак към гданския часовник, който стоеше в ъгъла на Кетлинговата гостна и тиктакаше отмерено.

Но изтече един час, втори — пан Михал го нямаше.

Кшиша сложи гергефа на коленете си, кръстоса ръце върху него и каза полугласно:

— Страхува се, но докато се осмели, те могат да се върнат и няма да си кажем нищо. Или пан Заглоба ще се събуди…

В тоя миг й се струваше, че наистина имат да говорят по някакъв важен въпрос, който може да се отложи по вина на Володиовски.

Най-сетне стъпките му се чуха в съседната стая.

— Обикаля — каза девойката и се залови усилено да бродира. Володиовски наистина обикаляше; разхождаше се из стаята и не смееше да влезе; а в това време слънцето почервеняваше и отиваше към залез.

— Пане Михале — извика внезапно Кшиша. Той влезе и я свари над везмото.

— Викахте ли, ваша милост панно?

— Исках да разбера да не би някой чужд човек да се движи… От два часа съм тук сама…

Володиовски придърпа стол и седна на крайчеца му.

Изтече доста време; той мълчеше, тътрузеше леко крака, като ги пъхаше все по-дълбоко под стола, и мърдаше мустачки. Кшиша престана да бродира и вдигна взор към него; погледите им се срещнаха, а после изведнъж и двамата сведоха очи…

Когато Володиовски ги повдигна отново, върху лицето на Кшиша падаха последните лъчи на слънцето и тя беше прекрасна всред тях. Косата й блестеше по гънките си като златна.

— Ще заминеш ли след няколко дни, ваша милост? — попита тя толкова тихо, че пан Михал едва можа да чуе.

— Няма как другояче!

И отново настана кратко мълчание, след което Кшиша заговори отново:

— През последните дни мислех, че ваша милост си ми се разсърдил…

— Как може! — възкликна Володиовски. — Ако бях направил това, щяха да бъда недостоен да ме погледнеш, ваша милост панно, но не беше така.

— А какво беше? — попита Кшиша и отново повдигна към него очи.

— Предпочитам да бъда откровен, понеже мисля, че искреността е винаги по-ценна от преструвките… Но… аз не умея да изразя колко утеха вливаше ваша милост в сърцето ми и колко благодарен бях за това!

— Дано винаги да бъде така — отговори Кшиша и сплете ръце върху гергефа.

На това пан Михал отговори с голяма тъга:

— Дано! Дано да бъде така… Но на мене пан Заглоба ми каза… (така говоря пред ваша милост, панно, като че ли съм пред свещеник…), пан Заглоба ми каза, че приятелството с жена е опасно нещо, защото под него сигурно може да се крие по-горещо чувство, както жар под пепел. И аз сметнах, че може би пан Заглоба е прав и — прости, ваша милост панно, на грубия войник — друг по-изтънко би обяснил това, а на мене… само сърцето ми кърви, че през тия последни дни пренебрегвах ваша милост… и не ми се ще да живея…

Като каза това, пан Михал започна толкова бързо да си мърда мустачките, както никой бръмбар не ги мърда.

Кшиша наведе глава и след малко две сълзици потекоха по бузите й.

— Ако така ваша милост ще бъде по-спокоен, ако моето сестринско чувство не ти помага с нищо, аз ще го скрия в себе си…

И други две сълзици, а после още две се появиха по бузите й.

Но при тая гледка сърцето на пан Михал се разкъса докрай; той скочи към Кшиша и я грабна за ръцете. Гергефът се търколи от коленете й чак насред стаята, рицарят обаче не обръщаше внимание на нищо, само притискаше до уста топлите й кадифени ръце и повтаряше:

— Не плачи, ваша милост панно! За Бога! Не плачи!

Но не престана да целува тия ръце дори тогава, когато Кшиша ги скръсти върху главата си, както правят угрижени хора; напротив, целуваше ги още по-горещо, докато топлината, която лъхаше от косата и челото, го упои като вино и обърка разума му.

Тогава сам не разбра как и кога устните му се плъзнаха към челото й и започнаха да го целуват още по-горещо; после устните му слязоха върху разплаканите й очи и съвсем му се зави свят; сетне усети съвсем нежното мъхче над нейните уста; след това устните им се сляха, прилепени дълго и силно. В стаята стана тихо, само чаровникът тиктакаше отмерено.