Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Тук пан Собески сам се разгорещи, вдигна нагоре глава, която приличаше на глава на римски император, и като протегна ръка, извика:

— Господи! Не пиши на нашите стени: „Мане, Текел, Фарес!“ и ми дай възможност да възродя отечеството!

Настана кратко мълчание.

Малкият рицар седеше с наведена глава и усещаше как цялото му тяло започва да трепери.

Хетманът се разхожда някое време с бързи крачки по стаята, после се спря пред малкия рицар.

— Примери са необходими — каза той, — всеки ден примери, които да бият в очи, Володиовски! Аз вписах на първо място тебе в това братство. Искаш ли да принадлежиш към него?

Малкият рицар стана и прегърна коленете на хетмана.

— Ето! — каза той с развълнуван глас. — Ето! Щом чух, че отново трябва да тръгвам, помислих, че това е несправедливост към мене и че имам право на почивка заради моята болка, сега обаче виждам, че съм сбъркал… и… и се разкайвам за тази си мисъл, но не мога да говоря, защото ме е срам…

Хетманът го притисна мълчаливо до сърцето си.

— Ние сме шепа — каза той, — но други ще последват примера ни.

— Кога трябва да тръгна? — попита малкият рицар. — Аз бих могъл да отида в самия Крим, бивал съм вече там.

— Не — каза хетманът. — В Крим ще пратя Рушчиц. Той има там побратими, дори и съименници, струва ми се, негови братовчеди, отвлечени като деца от ордата, които са се потатарчили и са се издигнали до високо положение между поганците. Те ще му бъдат в помощ за всичко, а ти ми трябваш на бойното поле, защото между татарите няма равен на тебе във военното дело.

— Кога трябва да тръгна? — повтори малкият рицар.

— Най-късно след две седмици. Трябва още да поприказвам с пан коронния подканцлер 87 87 Висок сановник в стара Полша, помощник и заместник на канцлера. — Бел.прев. и с пан подскарбия 88 88 Висш чиновник в средновековна Полша, отговаря на днешен министър на финансите. — Бел.прев. , да приготвя писмата за Рушчиц и да му дам инструкции. Все пак бъди готов, защото аз ще бързам.

— От утре ще съм готов!

— Бог да те възнагради за готовността ти, но толкова бързо не се налага. Няма също така да заминеш за дълго, защото по време на кралските избори, стига само да има мир, ще ми трябваш тук, във Варшава. Ти чувал ли си нещо за кандидатите? Какво се говори между шляхтата?

— Аз неотдавна излязох от манастира, а там не мислят за светските работи. Зная само онова, което ми е разправял пан Заглоба.

— Вярно. От него мога да получа сведения. Той е много влиятелен всред шляхтата. А ти за кого мислиш да дадеш гласа си?

— Сам не зная още, но мисля, че трябва да имаме войнствен господар.

— Именно! Точно така! И аз имам наум такъв, който само с името си би ужасил съседите. Войнствен господар ни трябва, какъвто беше Стефан Батори 89 89 Полски крал (1533–1586), отличил се като голям пълководец. — Бел.прев. . Е, бъди здрав, войниче!… Войнствен господар ни трябва! На всички повтаряй това… Бъди здрав! Бог да те възнагради за готовността…

Пан Михал се сбогува и излезе.

По пътя размишляваше. Все пак той беше доволен, че има пред себе си още седмица или две, защото му бяха приятни приятелството и утехата, които му даваше Кшиша Дрогойовска. Радваше го също така мисълта, че ще се върне за изборите — и вече безгрижно се прибираше вкъщи. И степите имаха за него някакъв чар, за който копнееше несъзнателно. Защото той беше свикнал с тия безбрежни пространства, в които конникът се чувства повече птица, отколкото човек.

„Разбира се, че ще отида в тия безкрайни поля — мислеше си той, — при ония селища и могили, за да опитам отново стария живот, да ходя на поход с войниците, да пазя границите като жерав, да вилнея из тревите, щом пукне пролетта — да, ще отида, ще отида!“

И веднага пришпори коня и полетя в галоп, защото вече закопня за бързината и за фиукането на вятъра в ушите. Денят беше хубав, сух, студен. Замръзнал сняг вече покриваше земята и скърцаше под краката на турския му кон. Твърди бучки от него изхвръкваха с устрем изпод копитата. Пан Володиовски яздеше така, че слугата, който беше на по-лош кон, остана далеко назад.

Слънцето отиваше към залез; по небето светеха сияния и хвърляха виолетов отблясък по снежните простори. Първите трепетни звезди изгряха по зачервеното небе, а луната се показа като сребърен сърп. Пътят беше пуст, само тук-таме рицарят отминаваше някоя кола и продължаваше да хвърчи; едва когато видя дома на Кетлинг, задържа коня и даде възможност на слугата да го настигне.