Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

И той разказваше за сейма convocationis, за неговия завършек и как печката в сенаторската зала се срутила под тежестта на любопитните арбитри. Най-сетне си замина чак след вечеря с очи и душа, пълни с Баша.

Малкият рицар още същия ден се яви при хетмана, който нареди да го пуснат веднага и му рече:

— Ще трябва да изпратя Рушчиц в Крим, за да следи накъде отиват работите там и да настоява пред хана за спазване на договорите. Желаеш ли да постъпиш отново на служба и да поемеш командването след него. Ти, Вилчковски, Шилницки и Пиво ще държите под око Дорош 83 83 Дорошенко — казашки хетман, който с лавирането си ту към Полша, ту към Турция постоянно е предизвиквал конфликти и войни между двете държави. — Бел.прев. и татарите, на които никога не може да се вярва напълно…

Пан Володиовски помръкна. Нали беше прекарал най-хубавите си години на служба във войската. Цели десетки години не беше вкусил спокойствие; живял бе в огън, в пушеци, напрежение, безсъние, глад, без покрив над главата, без шепа слама за постеля. Един Бог знае каква ли кръв не бе проляла сабята му. Но той нито се установи на едно място, нито се ожени. Сто пъти по-малко заслужилите вече ядяха panem bene merentium 84 84 Хляб за добре заслужилите — доживотно снабдяване от кралските имения (лат.). — Бел.прев. , радваха се на почести, служби, староства. А той беше почнал да служи по-богат, отколкото е сега. Въпреки това ето че отново поискаха да метат с него като със стара метла. А и душата му бе разкъсана на две; едва се намериха нежни дружески ръце, които започнаха да му превързват раната, а вече му се заповядва да става и да бърза към далечните пустинни брегове на Жечпосполита, без да мислят, че той е толкова изтощен душевно. Ако не бяха тия походи и служба, поне няколко години щеше да се радва на своята Ануша.

Като помисли за всичко това, безкрайно огорчение се надигна у него; но понеже сметна, че не е достойно за един рицар да се отказва от службата и да припомня за положението си, отговори с две думи:

— Ще замина.

Тогава самият хетман каза:

— Ти не си на служба, можеш да откажеш. Сам най-добре знаеш дали не е прекалено рано за тебе.

На това Володиовски отговори:

— Вече и да умра, не ми е прекалено рано!

Пан Собески прекоси няколко пъти стаята, после се спря при малкия рицар и сложи фамилиарно ръката си на рамото му.

— Ако досега сълзите ти не са изсъхнали, ще ти ги изсуши вятърът в степта. През целия си живот си се блъскал ти, войниче, блъскай се още! А ако някога останеш с убеждение, че си забравен, че не си възнаграден, че не са ти дали да починеш, че си придобил в службата не намазани с масло препечени резени, а сух хляб, не нашивки, а рани, не почивка, а мъка — тогава само стисни зъби и кажи: „За тебе, родино!“ Друга утеха не ще ти дам, защото нямам, само в това мога да те уверя, макар да не съм свещеник, че като служиш така, по-далече ще стигнеш на изтърканото седло, отколкото други в шестоконни карета и че ще има такива порти, които пред тебе ще се отварят, а пред тях затварят.

„За тебе, родино!“ — каза в душата си Володиовски, същевременно учуден как е могъл хетманът така проницателно да проникне в неговите скрити мисли.

А пан Собески седна срещу него и продължи:

— Аз не искам да говоря с тебе като с подчинен, а като с приятел, нещо повече — като баща със син! Много пъти, още в ония времена, когато бивахме в огъня при Подгайци 85 85 Град в Украйна, при който в 1667 г. Ян Собески победил многочислена турско-татарска войска. — Бел.прев. и преди това в Украйна; когато едва успявахме да възпираме много по-силния неприятел, а тук, в сърцето на отечеството, в безопасност зад нашите плещи зли хора вилнееха и се грижеха само за личните си интереси — много пъти, казвам, ми идваше мисълта, че Жечпосполита е осъдена да загине. Твърде много тук своеволието господства над реда, твърде много общественото благо е свикнало да отстъпва пред частните интереси… Това никъде го няма в такава степен… Ех! Тровеха ме тия консидерации 86 86 Размишления (лат.). — Бел.прев. и денем на бойното поле, и нощем в шатъра, защото си мислех: „Ето! Ние, войниците, изгаряме!… Добре!… Това е наш дълг и наша съдба! Но поне да знаехме, че от тая кръв, която изтича от раните ни, ще дойде и спасението!“ Не! И тая надежда я нямаше. Ех, тежки дни преживявах при Подгайци, при все че пред вас показвах весело лице, за да не помислите, че съм се разколебал в победата на бойното поле. „Няма хора — мислех си аз, — няма хора, които да обичат истински това отечество!“ И се чувствах, като че ли някой ми забиваше нож в гърдите. Докато веднъж — това беше последният ден в подгайцкия стан, — когато изпратих вас, две хиляди души, в атака срещу двайсет и шест хилядна орда, а вие полетяхте на явна смърт, на сигурно заколение с такива викове и готовност, сякаш отивахте на сватба, внезапно ми хрумна мисълта: „Ами тия мои войници?“ И Бог в един миг свали камъка от сърцето ми, а в очите ми стана светло. „Те — казах си аз — гинат от чиста любов към майката родина; те няма да се присъединят към разните съюзи или към предателите; от тях ще създам свещено братство, от тях ще създам школа, в която ще се учат младите поколения. Техният пример, тяхната дружба ще подейства; чрез тях тоя злочест народ ще се възроди, ще престане да ламти за личните интереси, ще забрави своеволията и ще се възправи като лъв, който усеща страхотна мощ в тялото си, и ще учуди света! Такова братство ще направя от моите войници!“