Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Няма да влязат!

Никога упоритостта на атака не се е разбивала в такава яростна отбрана. Офицерите и войниците се надпреварваха. Изглеждаше, че вниманието на тия хора е насочено към всичко друго, но не и към смъртта. А тя косеше гъсто. Загина пан Хумецки, после пан Мокошицки, командир на киевците. Най-сетне за гърдите се хвана със стон и белокосият пан Калушевски, стар приятел на Володиовски, воин добър като агне и страшен като лъв. Володиовски го придържа при падането, а той каза:

— Дай ръка, дай бързо ръка!

После добави:

— Слава на Бога! — и лицето му стана бяло като брадата и мустаците му.

Това беше пред четвъртата атака. Тогава отряд еничари се промъкна отсам отвора или по-скоро не можеше да се върне обратно поради много гъсто полетелите снаряди. Пан Володиовски се хвърли върху тях начело на пехотинците и те бяха избити мигновено с приклади и оберъчки.

Минаваше час след час, огънят не отслабваше. Но в това време из града се разнесе вест за героичната отбрана и разпали ентусиазма и желанието за бой. Гражданите поляци, особено младите, започнаха да се викат от града, да се споглеждат и да си дават кураж взаимно.

— Ще отидем на помощ на замъка! Да вървим, да вървим! Няма да оставим братята си да загинат! Хайде, момчета!

Такива гласове се носеха по централния площад, при портите и скоро неколкостотин души, въоръжени как да е, но със смелост в сърцата, тръгнаха към моста. Турците веднага насочиха към тях страхотен огън, така че мостът бързо се постла с трупове, но една част премина и веднага започна с голямо желание да стреля от насипа срещу турците.

Най-сетне беше отблъсната и четвъртата атака с толкова страшни загуби за турците, та изглеждаше, че ще последва миг почивка. Напразна надежда! Пукотът на еничарките не престана до вечерта. Едва когато засвириха за вечерен намаз, оръдията замлъкнаха и турците напуснаха развалините на новия замък. Тогава останалите живи офицери слязоха от другата страна на насипа. Без да губи нито минутка време, малкият рицар заповяда да се прегради отворът с каквото е възможно, с дървета, снопове пръчки, тухли, камъни от развалините, с пръст. Пехотинците, шляхтичите, драгуните, редници и офицери работеха в надпревара без оглед на чина. Очакваше се турските оръдия да се обадят всеки момент, но в края на краищата тоя ден беше ден на голяма победа на обсадените срещу обсадителите, та всички лица бяха ведри, а душите горяха от надежда и желание за по-нататъшна победа.

Кетлинг и Володиовски се хванаха под ръка след свършване на работата при отвора, обиколиха двора, стените, навеждаха се през бойниците, за да гледат към двора на новия замък, и се радваха на обилната жътва.

— Там лежат труп до труп — каза малкият рицар, като сочеше развалините, — а при отвора има такива купища, че трябва стълба да слагаш. Кетлинг, това е работа на твоите оръдия!…

— Най-хубавото е това — отговори рицарят, — че така преградихме отвора, та турците пак нямат достъп и ще трябва да слагат нова мина. Тяхната сила е неизмерима като морето, но след един-два месеца такава обсада ще им опротивее.

— А дотогава пан хетманът ще успее да дойде. Пък каквото и да става, ние сме свързани с клетва — каза малкият рицар.

В тоя момент те се спогледаха в очите, после Володиовски попита по-тихо:

— А направи ли това, което ти казах?

— Всичко е готово — прошепна в отговор Кетлинг, — но мисля, че до това няма да се стигне, защото ние наистина можем да се държим тук още много дълго и да имаше много дни като днешния.

— Дай Боже такова утре!

— Амин! — отговори Кетлинг и вдигна очи към небето. По-нататъшният им разговор бе прекъснат от оръдеен грохот. Отново гранати започнаха да летят към замъка. Няколко от тях обаче избухнаха високо и угаснаха веднага като летни светкавици.

Кетлинг погледна с око на познавач.

— Фитилите на гранатите на тоя окоп, от който стрелят, имат прекалено много сяра — каза той.

— Започва да пуши и по другите! — отговори Володиовски.

И наистина така беше. Както след обаждането на едно куче в нощната тишина другите веднага почват да му отговарят и скоро цялото село се изпълва с лай — така едно оръдие в турските окопи пробуди всичките съседни и обсаденият град бе обграден с венец от гранати. Но тоя път стреляха главно срещу града, не срещу замъка. Същевременно обаче от три места се чуваше как копаят за мини. Личеше, че турците бяха решили непременно да вдигнат във въздуха това скално гнездо, макар здравата скала да правеше почти невъзможна работата на миньорите.