Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Е, какво? Какво стана? — питаха офицерите, които дотичваха във все по-голям брой при отвора.

— Слава Богу! Миньорите са избити до крак, сечивата им изпотрошени и разхвърляни. Работата им не става за нищо!

— Слава Богу! Слава Богу!

— А Мушалски върна ли се вече с хората си?

— Няма го още.

— Да бяхме се затекли на помощ? Ваша милост, панове, кой желае?

— Но в тоя момент отворът загъмжа отново. Това бяха хората на Мушалски, които се връщаха бързо и в много по-малък брой, тъй като мнозина бяха загинали от куршумите. Връщаха се обаче радостни, защото и те бяха успели в акцията си. Някои войници донесоха кирки, свредели, лостове за трошене на скали — като доказателство, че са били в самото място за миниране.

— А къде е пан Мушалски? — попита Володиовски.

— Вярно! Къде е пан Мушалски? — повториха няколко гласа. Хората от отряда на славния лъконосец почнаха да се споглеждат, когато един от драгуните, тежко ранен, се обади със слаб глас:

— Пан Мушалски загина. Видях го, като падна, аз също паднах близо до него, но се вдигнах, а той остана…

Рицарите се силно разтревожиха, когато чуха за смъртта на лъконосеца, защото той беше един от най-първите рицари във войските на Жечпосполита. Разпитваха още драгуна как бе станало това, но той не можеше да отговаря, защото кръвта шуртеше от него и най-сетне падна като сноп на земята.

А рицарите започнаха да се вайкат от скръб за пан Мушалски.

— Паметта за него ще пребъде във войската — казваше пан Квашиброцки, — а който преживее тази обсада, той ще слави името му.

— Не ще се роди втори такъв стрелец с лък! — каза нечий глас.

— Той беше мъжът с най-силна ръка в целия Хрептьов — обади се малкият рицар. — Като притиснеше с пръст талер в сурова дъска, монетата цяла влизаше в нея. Само литовецът пан Подбипента го превишаваше по сила, но той загина при Збараж, а от живите навярно Нововейски би издържал срещу ръката му.

— Голяма, голяма загуба — казваха други. — Само в миналото са се раждали такива рицари.

Като почетоха така паметта на лъконосеца, отидоха на насипа. Володиовски веднага изпрати куриер до пан генерала и епископа със съобщение, че минирането е осуетено, а миньорите избити.

В града посрещнаха тая новина с голямо изумление, но — кой би могъл да предполага! — и със скрито недоволство. И пан генералът, и епископът бяха на мнение, че тия временни триумфи няма да спасят града, а ще раздразнят още повече страшния лъв. Те можеха да бъдат полезни само в случай, ако въпреки тях се биха съгласили на предаване, затова двамата главни водачи решиха да продължат преговорите.

Но нито пан Володиовски, нито Кетлинг предполагаха дори за момент, че изпратените от тях благоприятни съобщения ще окажат само такова въздействие. Напротив, те бяха сигурни, че сега и най-слабите сърца ще се изпълнят с надежда и у всички ще се разгори желание за упорита съпротива. Защото градът не можеше да бъде превзет, без преди това да се превземе замъкът, а щом замъкът не само се съпротивяваше, но отгоре на това нанасяше поражения, обсадените нямаха ни най-малко нужда да прибягват към преговори. Хранителни припаси имаше достатъчно, барут също; така че трябваше само да се пазят портите и да се гасят пожарите в града.

През цялата обсада тая нощ беше най-радостна за малкия рицар и за Кетлинг. Те никога не бяха имали толкова голяма надежда, че и сами ще се измъкнат здрави и читави от турските ръце, и ще изведат също така здрави и читави най-скъпите си същества.

— Още няколко атаки — казваше малкият рицар, — и кълна се в Бога, че турците ще се омърлушат и ще искат да ни сломят с глад. А ние имаме достатъчно запаси. Септември е вече на прага: след два месеца ще почнат дъждове и студ, тая войска не е особено издръжлива; нека веднъж да измръзнат здравата, и ще си отидат.

— Мнозина от тях произхождат от етиопските страни — отговори Кетлинг — или от различни други, където царят горещини, и тях ще ги попари най-обикновеният студ. Два месеца ще издържим в най-лошия случай дори при атаки. Пък и невъзможно е да смятаме, че никаква помощ няма да дойде. Ще се пробуди най-сетне Жечпосполита и дори пан хетманът да не събере голяма сила, с разезди ще мачка турците.

— Кетлинг, струва ми се, че нашият час не е още ударил.

— Това е в ръцете на Бога, но и на мен ми се струва, че няма да се стигне до такова нещо.

— Освен ако някой загине като пан Мушалски. Е, ех! Страшно скърбя за пан Мушалски, макар че загина с рицарска смърт!