Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

По заповед на Кетлинг и Володиовски отново захванаха да хвърлят ръчни гранати, като се ръководеха от ударите от кирките. Но през нощта не можеше да се разбере дали тоя начин на отбрана нанася някакви щети на обсадителите. При това всички бяха обърнали очите и вниманието си към града, накъдето хвърчаха цели ята от огнени птици. Някои снаряди се пръскаха във въздуха, но други правеха огнена крива по небето и падаха между покривите на сградите. Изведнъж кърваво пожарно сияние разкъса мрака на няколко места. Горяха католическата черква „Света Екатерина“, православната „Свети Юрий“ в украинския квартал, а скоро пламна и арменската катедрала, която впрочем беше запалена още през деня, а сега само се беше отново разгоряла от гранатите. Пожарът се засилваше с всеки миг и осветяваше цялата околност. Виковете от града достигаха чак до стария замък. Можеше да се помисли, че целият град гори.

— Това е лошо — каза Кетлинг, — защото духът на гражданите ще се понижи.

— Нека да изгори всичко — отговори малкият рицар, — стига скалата, откъдето можем да се отбраняваме, да не бъде разбита.

В това време виковете се засилваха все повече. От катедралата се запалиха арменските складове на скъпи стоки, построени на главния площад и собственост на арменци. Там горяха грамадни богатства от злато, сребро, килими, кожи и скъпи платове. След малко тук-таме над къщите почнаха да се появяват огнени езици.

Володиовски силно се разтревожи.

— Кетлинг! — каза той. — Ти ръководи хвърлянето на гранатите и пречи колкото можеш на работата по минирането, а аз ще прескоча в града, защото сърцето ми тръпне за сестрите доминиканки. Слава Богу, че оставиха замъка на спокойствие и мога да се отдалеча…

В тоя момент в замъка наистина нямаше какво много да се прави, та малкият рицар яхна кон и замина. Върна се едва след два часа, придружен от пан Мушалски, който беше вече оздравял след удара, нанесен му от Хамди, а сега идваше в замъка, защото смяташе, че ще може при атаките да нанесе значителни поражения на поганците с лъка си и да придобие голяма слава.

— Здравейте! — каза Кетлинг. — Вече бях неспокоен. Какво става там у доминиканките?

— Всичко е добре — отговори малкият рицар. — Нито една граната не се е пукнала там. Мястото е тихо и безопасно.

— Ех, слава Богу! А Кшиша не се ли тревожи?

— Спокойна е, сякаш е у дома си. Двете с Башка са в една килия, а пан Заглоба е с тях. Там е и Нововейски, съзнанието на когото се е възвърнало. Искаше да дойде с мен в замъка, но още не може да стои дълго на крака. Кетлинг, сега иди ти там, а аз ще те заместя тук.

Кетлинг прегърна Володиовски, защото сърцето го влечеше силно към любимата Кшиша, и той веднага заповяда да му докарат коня. Но докато го докарат, продължи да разпитва малкия рицар какво става в града.

— Гражданите гасят много смело огъня — отговори малкият рицар, — но по-богатите арменски търговци, като видели, че горят складовете им, изпратили до епископа делегация с настояване градът да се предаде. Когато узнах това, въпреки че си бях обещал да не ходя на техни заседания, отидох. Там ударих по муцуната един, който най-много настояваше да се предадем, и епископът ми се разсърди за това. Лошо, братя! Страхът там обзема все повече хора и нашата готовност за защита им става все по-противна. Те ни корят, а не ни хвалят, защото казват, че напразно сме излагали града. Чувах също, че нападали Маковецки, задето се противопоставял на преговорите. Самият епископ му каза: „Ние не се отричаме нито от вярата си, нито от краля, но какво може да помогне по-нататъшната съпротива? Ти не виждаш ли, казва, оттук поруганите храмове, изнасилените честни девойки и невинните деца, влачени в робство? А с договор, казва, още можем да им осигурим съдбата и за себе си да издействаме свободно заминаване!“ Така говореше епископът, а пан генералът кимаше с глава и повтаряше: „По-добре да загина, но това е истина!“

— Да става волята Божия! — отговори Кетлинг. А Володиовски закърши ръце.

— И поне да беше истина това! — възкликна той. — Но Бог ми е свидетел, че още можем да се отбраняваме!

В това време докараха кон. Кетлинг почна бързо да го възсяда, а Володиовски му каза на тръгване:

— Внимавай през моста, защото там падат много гранати!

— След един час ще се върна — каза Кетлинг. И замина.

Володиовски и Мушалски започнаха да обикалят стените.

На три места хвърляха ръчни гранати, защото на три места се чуваше как дълбаят. От лявата страна на замъка хвърлянето на гранатите ръководеше Люшня.