Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Турците ще превърнат замъка в куп развалини! — отговори някакъв глас.

— Нека го превърнат! От купа развалини също ще можем да се отбраняваме!

Сега малкият рицар позагуби търпение:

— И от купа развалини ще се отбранявам, кълна се в Бога! Най-сетне аз ви казвам следното: замъка няма да предам! Чувате ли?

— И ще погубиш града ли? — попита епископът.

— Ако ще трябва да стане турски, по-добре да го погубя! Дал съм клетва! Повече няма да си хабя думите и се връщам при оръдията, тъй като те защитават Жечпосполита, а не я предават!

След тия думи той излезе, последван от Хумецки, който затръшна вратата, и двамата забързаха, защото наистина се чувстваха по-добре всред развалините, труповете, куршумите, отколкото между хората със слаба вяра. По пътя ги настигна пан Маковецки.

— Михале — рече той, — кажи истината: дали ти говори за съпротива само за да придадеш дух, или наистина ще успееш да издържиш в замъка?

Малкият рицар сви рамене:

— Кълна се в Бога! Стига да не предадат града, ще се отбранявам цяла година.

— Защо не стреляте? Хората се плашат от това и затуй говорят за предаване.

— Не стреляме, защото се занимавахме с хвърляне на ръчни гранати, които също нанасят значителни щети на миньорите.

— Слушай, Михале, вие имате ли в замъка такива възможности за отбрана, че да биете и отзад от украинската порта? Защото ако турците пробият преградата, да пази Бог, те ще стигнат до портата. Аз пазя с всички сили, но няма да се справя само с гражданите, без войници.

На това малкият рицар каза:

— Не се тревожи, мили брате. Аз вече съм приготвил петнайсет оръдия от тая страна. За замъка също бъдете спокойни. Не само че сами ще можем да се защитим, но ако дотрябва, и на вас ще дадем помощ за портите.

Като чу това, пан Маковецки се зарадва много и вече искаше да си тръгва, когато малкият рицар го спря и попита още:

— Кажи, ти по-често биваш там, на тия съвети, дали те искат само да ни изпитат или наистина възнамеряват да предадат Каменец в султански ръце?

Маковецки сведе глава.

— Михале — рече той, — сега ти кажи откровено дали няма да се свърши именно така. Ще се съпротивяваме някое време, седмица, две, месец, два месеца, но краят ще бъде все един.

Пан Володиовски го погледна мрачно, после вдигна ръце и възкликна:

— И ти ли, Бруте, си против мене? Е, тогава вие сами ще си сърбате позора, защото аз не съм свикнал с такава храна!

И се разделиха с горчивина в сърцата.

Мината под главната порта на стария замък избухна малко след завръщането на Володиовски. Хвърчаха тухли, камъни, вдигна се прах и дим. Ужас овладя за миг сърцата на топчиите. Турците веднага се втурнаха в отвора, както се втурва стадо овце през отворената врата на кошарата, когато овчарят и помощниците му ги гонят отзад с бичове. Но Кетлинг изсипа върху тоя куп картеч от шест оръдия, приготвени от по-рано на насипа; стреля веднъж, втори път, трети път и ги измете от двора. Володиовски, Хумецки, Мишлишевски пристигнаха бързо с пехота и драгуни, които покриха толкова гъсто насипа, както мухите покриват в горещ летен ден волска или конска мърша. Сега се разпали бой с мускети и еничарки. Куршумите падаха върху насипа като дъжд или зърна, които силен селянин изхвърля нагоре с лопата. Турците гъмжаха в развалините на новия замък: във всяка трапчинка, зад всеки отломък, зад всеки камък, във всяка пукнатина на развалините седяха по двама, трима, петима, десетима и стреляха без нито миг почивка. Откъм Хотим им прииждаха непрекъснато нови подкрепления. Нижеха се полкове след полкове и като дойдеха между развалините, незабавно започваха огън. Целият нов замък беше сякаш настлан с чалми. Понякога тия маси от чалми се вдигаха внезапно със страхотен крясък и тичаха към отвора, но тогава Кетлинг вземаше думата; басът на оръдията заглушаваше стрелбата на пушките, а ятата от картеч със съскане и страхотен шум предизвикваха паника в тая тълпа, събаряха я масово на земята и запълваха пробива с тръпни купища човешко месо. Четири пъти се вдигаха еничарите в атака и четири пъти Кетлинг ги отхвърляше и разпръскваше, както бурята разпръсква безбройните листа. Самият той стоеше всред огъня, дима, разсипаните буци пръст и избухващите гранати, подобен на ангел на войната. Очите му бяха впити в пробива, а върху светлото му чело нямаше следа от ни най-малка загриженост. Понякога грабваше фитила от топчията и го долепваше до оръдието, понякога засланяше очи с ръка и гледаше резултата от изстрела, а понякога се обръщаше с усмивка към близките офицери и казваше: