Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

— Какво от това! Хвръкне ли вратата, тогава ще се отбраняваме иззад насипа; хвръкне ли насипът, преди това ще направим друг — и така нататък, докато усещаме лакът земя под краката си.

Но подолският пан генерал беше загубил всяка надежда и попита:

— А когато изчезне и този лакът?

— Тогава ще изчезнем и ние! — отговори малкият рицар.

В това време той заповяда да се хвърлят върху неприятеля ръчни гранати, които нанасяха много щети. Най-опитният в тая работа се оказа пан поручик Дембински, който изби безброй турци, докато една твърде рано запалена граната се пръсна в ръката му и я откъсна цялата. По същия начин загина и капитан Шмит. Мнозина гинеха от артилерийския огън, мнозина от пушките, с които целеха еничарите, скрити в развалините на новия замък. През това време оръдията на замъка стреляха малко, което смути твърде много членовете на градския съвет. Не стрелят, значи, че и сам Володиовски се е усъмнил в смисъла на отбраната — такова беше всеобщото мнение. От военните никой не смееше да каже пръв, че остава само да се издействат по-добри условия; но епископът, който нямаше рицарски амбиции, гласно изрази тая мисъл. Преди това обаче изпратиха пан Вашилковски при генерала за сведения от замъка. Той отговори писмено: „По мое мнение замъкът няма да удържи дори до вечерта, но тук мислят иначе.“

След прочитането на тоя отговор дори военните започнаха да говорят:

— Правехме, каквото можехме, никой тук не пазеше себе си, но щом не може, не може — и трябва да уговорим условията.

Тия думи стигнаха в града и предизвикаха стичане на грамадна тълпа. Множеството стоеше пред градския дом неспокойно, мълчаливо, по-скоро неблагосклонно, отколкото благосклонно за преговори. Няколко богати арменски търговци се радваха скритом в сърцата си, че обсадата ще свърши и търговията ще започне отново; но другите арменци, заселени много отдавна в Жечпосполита и силно привързани към нея, освен тях ляхите и русините искаха да се отбраняват.

— Щом щяхме да се предаваме, по-добре да го бяхме направили веднага — мърмореха тук-таме, — защото тогава щяхме да издействаме много по-добри условия, а сега те няма да бъдат изгодни, та по-хубаво да загинем в развалините.

И ръмженето на недоволство ставаше все по-шумно, докато изведнъж неочаквано не се превърна във възгласи на ентусиазъм и поздрави.

Какво беше станало? На централния площад се появи пан Володиовски, придружен от пан Хумецки, защото тях генералът изпрати нарочно сами да дадат отчет за това, което става в замъка. Въодушевление овладя навалицата. Някои крещяха така, като че турците вече се бяха вмъкнали в града; сълзи изпълваха очите на други при вида на обожавания рицар, по когото личаха следи от необикновени усилия. Лицето му бе почерняло от барутния дим и отслабнало, очите зачервени и хлътнали, но той гледаше весело. Когато най-сетне двамата с Хумецки си пробиха път сред множеството и влязоха в съвета, където ги приветстваха радостно, епископът веднага каза:

— Мили братя! Nec Hercules contra plures! Пан генералът вече ни писа, че трябва да се предадете.

Тогава Хумецки, който беше много жив човек, освен това от голям род, та не се смущаваше от хората, отговори остро:

— Пан генералът си е загубил главата; той има само тая добродетел, че я излага на опасност. Що се отнася до отбраната, отстъпвам думата на пан Володиовски, защото ще съумее по-добре да говори по това.

Всички очи се обърнаха към малкия рицар, а той мръдна жълтите си мустачки и отговори:

— За Бога! Кой приказва тук за предаване? Нима ние не се заклехме пред живия Бог, че ще паднем до един?

— Заклехме се, че ще направим онова, което е по силите ни, и ние сторихме всичко! — отговори епископът.

— Кой каквото е обещавал, нека отговаря за него! Аз и Кетлинг се заклехме, че до смъртта си няма да предадем замъка, и не ще го предадем, защото ако аз съм задължен да удържам рицарската си дума, дадена пред всеки човек, какво остава тогава за дума, дадена пред Бога, който надминава всички по величието си?

— А как е със замъка? Чухме, че под портата има мина? Дълго ли ще издържите? — питаха многобройни гласове.

— Под портата или има мина, или ще има, но също така пред портата вече се издига и висок насип, а освен това заповядах да откарат крепостни оръдия на него. Мили братя, заклевам ви в Божиите рани; помислете, че когато се предавате, ще трябва да предадете и черквите в ръцете на поганците, които ще ги превърнат в джамии, за да ги поругават. Как можете да говорите за предаване с толкова леко сърце? С каква съвест искате да отворите на неприятеля вратата за сърцето на отечеството? Аз седя в замъка и не се страхувам от мини, а вие боите ли се от тях, когато сте в града, надалече? За Бога, не бива да се предаваме, докато сме живи! Нека споменът за тази отбрана да остане всред потомците, както остана збаражката!