Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Баша отлично разбра, че когато малкият рицар казва: „Ако единият от нас падне“ — вместо „умре“ — има наум само себе си. Тя помисли, че той може би не се надява да излезе жив от тая обсада, че иска да я подготви за това нещастие, и страшно предчувствие сви нейното сърце, та скръсти молитвено ръце и каза:

— Михале, имай милост към себе си и към мене!

Гласът на малкия рицар беше леко развълнуван, ако и да говореше спокойно.

— Виждаш ли, Башка, ти не си права — каза той, — защото помислим ли разумно какво представя тоя временен живот? Защо да си блъскаме главата? Кой ще изпитва тук пълно щастие и любов, когато всичко е крехко като суха клечка?

Но Баша започна да се тресе от плач и да повтаря:

— Не искам, не искам, не искам!

— Кълна се в Бога, че не си права — повтори малкият рицар. — Виждаш ли, там горе, зад оня тих месец, е страната на вечното щастие. За него ми говори ти! Който се намери на онова поле, той ще си отдъхне като след дълъг път — и там ще се наслаждава спокойно. Когато ми дойде времето (а такава е съдбата на войника), ти веднага трябва да си кажеш: „Няма нищо!“ Ти просто си длъжна да кажеш: „Михал си отиде, наистина далече, по-далече, отколкото оттук до Литва, но няма нищо, защото и аз ще отида след него.“ Башка, хайде, тихо, не плачи! Който отиде пръв, той ще приготви жилище и за другия — ето, това е цялата работа.

Тук той като че ли беше осенен от видението на бъдещи неща, защото вдигна очи към лунния блясък и продължи така:

— Какво е земният живот! Да предположим, че аз съм вече там, а някой чука на небесните порти. Свети Петър отваря; гледам аз: Кой е? Моята Башка! Боже Господи! Ех, че като скачам, ех, че като виквам! Мили Боже! Думи липсват в устата ми! И няма да има плач, а вечно веселие, и няма да има нито поганци, нито оръдия, нито мини под стените, а само спокойствие и щастие! Ей, Башка, помни: няма нищо!

— Михале! Михале! — повтаряше Баша.

И отново настана тишина, прекъсвана само от далечния монотонен звън на кирките.

Най-сетне Володиовски продума:

— Башка, да прочетем сега молитва.

И тия две чисти като сълзи души започнаха да се молят. И както четяха молитвата си, спокойствие се изливаше върху двамата, а после ги налегна сън и те спаха чак до зори. После пан Володиовски още преди утринния намаз изпроводи Баша чак до моста, който съединяваше стария замък с града, а на сбогуване й каза:

— Помни, Башка: няма нищо!

Веднага след утринния намаз оръдейни гърмежи разтърсиха замъците и града. Турците бяха изкопали покрай замъка ров, дълъг около петстотин лакти, а на едно място вече достигаха до самата стена. От този ров те поддържаха непрестанен огън с пушки еничарки. Обсадените правеха прикрития от кожени торби, пълни с вълна, но от окопите непрекъснато пращаха гюллета и гранати, затова около оръдията падаха извънредно много трупове. При едно от оръдията една граната уби шестима души от пехотата на Володиовски, а при другите постоянно гинеха топчии. До вечерта командирите разбраха, че по-дълго е невъзможно да се удържи, особено понеже и мините вече можеха да избухнат всеки момент. Затова през нощта ротмистрите събраха своите роти и въпреки постоянната стрелба до сутринта пренесоха в стария замък всички оръдия, барут и хранителни припаси. Тоя замък беше изграден върху скала, та можеше да издържи по-дълго, защото преди всичко беше по-трудно да го подкопаят. Запитан на съвета, пан Володиовски каза, че стига никой да не започва преговори, той е готов да се брани и цяла година. Неговите думи стигнаха до града и вляха безкрайна надежда в сърцата, защото знаеха, че малкият рицар ще удържи думата си, дори да плати за това със своя живот.

А когато напускаха новия замък, под двата бастиона и фасадата сложиха силни мини. Тия мини избухнаха към обед със страшен ек, но не причиниха големи щети на турците, защото те помнеха вчерашния урок и още не бяха посмели да заемат напуснатото място. В това време двата бастиона, фасадата и главната част на новия замък образуваха един огромен насип от развалини. Тия развалини наистина затрудняваха достъпа до стария замък, но служеха като отлично прикритие за стрелците и — което беше още по-лошо — за миньорите. Те не се смутиха от вида на здравата скала и веднага започнаха да я дълбаят за ново миниране. Тая работа ръководеха опитни италиански и унгарски инженери, които бяха на служба при султана, и работата вървеше добре. Обсадените не можеха да „засягат“ неприятеля нито с оръдията си, нито с мускетите, защото не можеха да го видят. Пан Володиовски замисляше да устрои нападение извън стените, но това не можеше да се предприеме веднага. Войниците бяха страшно уморени. От постоянното долепване на прикладите върху десните рамене на драгуните се бяха образували синини, големи колкото пита хляб. Някои почти не можеха да мръднат ръка; най-сетне стана очевидно, че ако дълбаенето на скалата за миниране продължи непрекъснато още някое време, главната порта на замъка непременно ще бъде вдигната във въздуха. Като предвиждаше това, пан Володиовски заповяда да се направи висок насип зад тая врата и без да губи надежда, казваше: