Хенрик Сенкевич - Пан Володиовски

Кетлинг остави Заглоба, а пан Володиовски — Баша и двамата се втурнаха с всички сили към стените. За кратко време се чуваше как задъхани даваха нареждания, но биенето на барабаните от турските окопи заглуши техните команди.

— Ще тръгнат в атака! — прошепна Заглоба на Баша.

И наистина турците, като чуха взрива, навярно си въобразиха, че двата замъка трябва да са разрушени, част от защитниците заровени в развалините, а останалите овладени от страх. С тая мисъл те се готвеха за нападение. Глупци! Не знаеха, че само лютеранският параклис хвръкна във въздуха, а взривът освен разтърсване не причини други щети и дори нито едно оръдие в новия замък не падна от лафета си. Все пак биенето на барабаните в окопите ставаше все по-разпалено. Тълпи от еничари се измъкваха иззад насипите и тичаха с всички сили към замъка. Наистина огньовете в замъка и в турските ровове бяха угаснали, но нощта се проясни и при светлината на месеца се виждаше сбитата маса от бели еничарски шапки, която се люлееше при тичането като вълна, раздвижвана от вятъра. Вървяха няколко хиляди еничари и няколкостотин от джамака 250 250 Нередовна еничарска войска. — Бел.прев. . Мнозина от тях вече никога нямаше да видят стамбулските минарета, светлите води на Босфора и тъмните гробищни кипариси, но сега тичаха с ожесточение и надежда за сигурна победа в сърцата.

Володиовски тичаше като дух покрай стените.

— Не стреляйте! Чакайте команда! — викаше той при всяко оръдие.

Драгуните с мускети легнаха като венец по стените, задъхани от озлобление. Настана тишина, чуваше се само тътнежът от бързите стъпки на еничарите, подобен на приглушен гръм. Колкото повече наближаваха, толкова по-сигурни ставаха, че с един замах ще завладеят двата замъка. Мнозина смятаха, че останалите защитници вече са се оттеглили в града и по стените няма никого. Когато стигнаха до рова пред стените, започнаха да го засипват със снопове пръчки, чували с памук, вързопи слама и го запълниха за един миг.

По стените продължаваше да е тихо.

Но когато първите редици вече стъпиха върху постилката, с която беше напълнен ровът, при един зъб на стените изтрещя пистолетен изстрел и едновременно пронизителен глас извика:

— Огън!

И веднага двата бастиона и съединителното предно удължение светнаха като дълга огнена светкавица; разнесе се гръм на оръдия, стрелба от пушки и мускети, крясък на нападателите. Както копие, хвърлено от ръката на силен ловец, се забива досред корема на мечка, а тя се свива на кълбо, реве, хвърля се, мята се, изпъва се и отново се свива — така именно се засвиваха тълпите от еничари и джамак. Нито един изстрел на защитниците не беше напразен. Оръдията, напълнени с дребни метални късове, просто събаряха хората, както силният вятър събаря нивата с едно подухване. Тия, които атакуваха удължението, което съединяваше бастионите, се намериха под три огъня — и обзети от ужас, започнаха да се събират в безреден куп по средата и падаха толкова нагъсто, че труповете образуваха треперещи възвишения. Кетлинг изпращаше в тоя куп картеча от две оръдия, а накрай, когато нападателите взеха да бягат, затвори с дъжд от желязо и олово тесния изход между бастионите.

Атаката беше отблъсната по цялата бойна линия и когато еничарите и джамакът изоставиха рова и побягнаха като луди с рев на ужас, в турските окопи почнаха да хвърлят запалени катраници, факли и да палят бенгалски огньове, които превръщаха нощта в ден, та да осветят пътя за побягналите и да затруднят очакваното преследване от страна на — обсадените.

В това време пан Володиовски, като видя оня куп, затворен между бастионите, извика драгуните и се спусна заедно с тях към него. Тия нещастници още веднъж се опитаха да се измъкнат през изхода, но Кетлинг го обсипваше толкова страшно, че изходът веднага бе задръстен от дебел пласт трупове, висок колкото насип. На живите оставаше само да загинат, защото обсадените не искаха да вземат пленници, и те почнаха да се защитават отчаяно. Едри мъже, събрани в малки групички, по двама, трима, до петима — и опрели гръб един до друг, въоръжени с пики, алебарди, ятагани и саби, сечеха до забрава. Страхът, ужасът, увереността в неизбежната смърт и отчаянието се бяха превърнали у тях в едно-единствено чувство на ярост. Овладя ги боен ентусиазъм. Някои се хвърляха в забрава поотделно срещу драгуните. Тях мигновено ги съсичаха със саби. Това беше бой на две фурии, защото и драгуните бяха обзети от зверска ожесточеност срещу тоя неприятел поради усилията, безсънието и глада, а понеже го превъзхождаха в умението си да се бият с хладно оръжие, нанасяха страхотни поражения. Кетлинг от своя страна в желанието си да поразвидели бойното поле също така заповяда да запалят смолни факли и при тяхната светлина можеха да се видят неудържимите мазури как се биеха с еничарите със саби, хванали се за главите и брадите. Особено много беснееше страшният Люшня като разярен бик. На края на другото крило воюваше самият пан Володиовски, а понеже знаеше, че Баша го гледа от стените, той надмина самия себе си. Както жестоката невестулка, вмъкнала се в конопени снопи, в който се е заселило цяло гъмжило от мишки, извършва всред тях страхотно изтребление, така и малкият рицар се хвърляше между еничарите като някакъв дух на унищожението. Неговото име беше вече познато между турците и от по-раншните битки, и от разказите на хотимските турци, та вече съществуваше всеобщо мнение, че никой човек, който се срещне с него, няма да се отърве от смъртта; ето защо не един от тия еничари, затворени сега между бастионите, като го видеше внезапно пред себе си, дори не се защитаваше, а притваряше очи и загиваше под удара на рапирата му с думата „късмет“ на уста. Най-сетне еничарската съпротива отслабна; оцелелите се хвърлиха към купа от трупове, който заграждаше изхода, и там бяха доизбити.